Милена ВЪРБАНОВА
В статията си „Две теории за произхода на българите – една истина“, любезно публикувана от сайта факти, твърдя, че понятията Меония и Имеон имат идентичен смисъл – „утроба“. До това заключение стигнах само по езиков път, противопоставяйки „пеон, пейон“ на „меон, мейон“ и откривайки, че началният звук „и“ в названието Имеон не бива да се взема предвид в тълкуването му – исконното понятие е и си остава Меон. Ако „разровим“ още по-дълбоко това слово, ще стигнем до самото разковниче на това изначално понятие. Разковниче, което ни е известно от Балканския полуостров и Палестина.
Названието Имеон на планинската система, състояща се от Памир, Тян-шан и Хиндукуш, се явява в изворите като Емавон, Емаон, Емаус, Имаон, Имавон, Имай, Имаус, Емай, което е установено от българските учени, основателно приемащи всички тези имена като отнасящи се към един и същи обект. Някои изследователи все пак са били заблудени от сходството в имената Имай и Хималаи и търсят древния Имеон в Хималаите. Такава идентификация, разбира се, е невъзможна, защото в „Ашхарашуйц“ ясно е посочено, че Имеон има уникалната форма на „разтворен пергел“ или на буквата „люн“, а подобна специфична форма притежава само централноазиатската планинска система, включваща Памир,Тян-шан и Хиндукуш. Донякъде грешката на тези учени „е вярна“, тъй като българско присъствие в най-дълбока древност в Хималаите и в техните подножия би могло да се проследи в топонимоята – например в названието на държавата Бутан – и в указаната от ведическата традиция „обител на Бригу“ в Непал, „на източния бряг на река Гандак“. Но Имеон не трябва да се бърка с Хималаите, нито да се приема като общ за двете названия коренът „им“. Истинският корен на думата Имеон – И-Меон – е „мео, меон“.
Отправна точка за този повторен сондаж в значението на названието Имеон, ми дава неговият вариант Емавон, използван в „Ашхарашуйц“. Това име всъщност води към названието Ематия, както в древността е била наричана Македония. Тази пресечна точка не указва, че в подножоята на Имеон са живели „македонци“, макар да допълва безбройните доказателства, че т.нар. македонци всъщност са част от българския, пеласгийски и тракийски етнос дори в най-древна епоха. Ематия ще рече „кръв“, а още по-точно „Майка“ – Е-Матья – и оттам „земя“, „родина“, родна страна“ – „майка-кърмилница“. Същото име – „кръв“ носи и Хемус, макар че в този случай, според Аполодор, става дума за пролятата кръв на Тифон. Интересно е, че латинският глагол meo – „движа се“ – по отличен начин се отнася към кръвта в биологичен смисъл – тя се движи и нейното движение дава живот на организма.
„Гръцкото“ название на кръвта αιμα ( ema ) ни води директно към прадревното понятие Ма – Майка.
Ето че моето тълкуване на Меония и И-Меон като „утроба“ се потвърждава и от този анализ, който пак по лингвистичен път, но от друг ракурс, доказва, че тези названия ознават „кръв“ и най-вече „майка“. В статията си „Ода за амазонките“ намекнах, че може би старото име Меотида на Азовско море, тясно свързано с историята на българския етнос, също произлиза от Меония, а не от „мътна“, като твърди Страбон в своята „География“. Но авторитетът на големия древен учен е необорим, а и аз изказвам само едно мое предположение, засега неподкрепено с други изследвания.
Внимателният и ерудиран сравнителен анализ на имената, който отдавна наричам „словесна археология“, може да ни доведе до много по-точни резултати в изследването на най-древната история, отколкото ровенето в трудовете на стотици безкрили учени от XX век, когато множество исторически истини бяха подменени с арогантни заблуди. Имената обаче няма как да бъдат подменени, словото не лъже. Ако методът на „словесната археология“ се прилага по-широко от съвременната българска историография, при участие и на изявени литератори и майстори на словото, а не само на буквояди, знанията ни за далечното минало на нашия народ щяха да са по-напреднали, хиляди читатели нямаше да бъдат отегчавани с безсмислени съчинения, в които не се казва нито една нова дума, тонове хартия щяха да бъдат спестени и цели хектари гори, пожертвани за хартиената индустрия, щяха да бъдат спасени за благото на природата и човека. За напредъка на науката, както и за всяка житейска кауза, е далеч по-необходим панорамният поглед на орела, отколкото упорството на плъха в избата.
Може би трябваше да озаглавя цитираната си в началото на настоящия текст статия „Две теории за произхода на българите…“ по-скоро „Три теории …“, като включа в нея и тезата за кимерийския произход на нашия народ. Най-известният защитник на тази теза е големият възрожденски националревоционер и учен Г.С.Раковски. Както всичко изречено от този велик български интелектуалец, кимерийската теория има своите дълбоки основания и ако бе продължена от българските историци през XX в., тя щеше пряко да ни изведе към историческата истина за българския етногенезис. Но, уви, тя е била осмяна и отхвърлена, също както и езиковите прозрения на Раковски. В днешно време неин пламенен застъпник е изследователят Кирил Милчев, автор на монографията „Древната българска история. Кимерийци. Хуни. Българи“ ( 2005 г. ). Моето убеждение е, че и кимерийската следа води отново към заключението за пеласгийския и тракийски произход на българския етнос и между кимерийската, памирската и тракийската теория за нашия етногенезис, няма съществени различия. Ето защо смятам така:
В Книга Пета, гл. 2 на труда си „География“, Страбон съобщава изключително интересния от гледна точка на българската история епизод за нестинарите в Тирения ( Етрурия ), който е част от сложната обредност, свързана с култа към огъня на един особен народ, наречен от географа „фалиски“ или „фалерии“, говорещ свой особен език. В статията си „Траки и българи в древна Италия“ се спирам на този разказ у Страбон и тълкувам названието „фалиски ( фалерии ) като „вълиски“ ( вълерии ), тоест „вълци“, свързвайки го с италийските волски, народ с лидийски произход, част от етруските – и в крайна сметка – от българите. Убеждението, че „особеният народ“ фалиски е свързан с българите, се подкрепя от името на планината, чието подножие обитават – Соракте. „Валийски“ обаче е езикът на Уелс ( Wales, Вaлeс ), като смисъла на названието на тази британска област в редица мои текстове съм разтълкувала като „вълк“ – Wales – Вълeс. На собственo уелски – “ валийски“ език – името на Уелс е Cymru – Къмри, а уелският език се нарича от самите уелсци cymraeg или gymraeg.
Известно е, че кимерийците, наричани kimeri – κιμμεροι – в гръцките извори – са назовавани gimiri и gamira в асирийските и акадски текстове. Някои съчинения ги свързват с Гомер, син на Яфет, син на Ной. Втората съставка „мир“ или „мер“ в тяхното име и в това на Гомер, мога да тълкувам по един единствен начин – като „море“. Първата съставка „ки“ или „ко“ не означава нищо друго, освен „от“. Това тълкуване е съзвучно с името на библейския град Гомор на брега на Мъртво море, чийто смисъл разясних като „от морето“ – “ Го мор“ – в статията си „Содом, Гомор и Витлеем – значение на имената“. За да няма недоразумение във връзка със заклеймените в библейския текст жители на Содом и Гомор, ще повторя казаното от мен и в други статии, че това клеймо е напълно незаслужено и областта на „петоградието“ в самата Библия е оприличавана на „Едемската градина“ по своята култивираност, плодородие и невероятна красота.
Следователно понятието „кимери“, „гимери“, „гамира“ ще рече „хора от морето“, „морски хора“ , „морски народи“ с всички произтичащи от това заключения. В Палестина то би трябвало да е свързано с името на основния предеврейски народ амореи – началната „а“ в етнонима не значи отрицание, а „от“, „отвъд“ – презморски. И изненадващо, точно в Палестина има градове с имена Емаус и Макед – „майка“. Названието „кимери, гимери“ – „от морето“- е в идеален синхрон с името Измир – „из морето“ – на древния град, както и с името на областта Кашмир – „убежище за дошлите от морето“ . Името Ида – „идвам, пристигам“ – на планините в Троада и на остров Крит също вероятно е свързано с „идващите от морето“, както и самото име на Индия („ида“).
Първото споменаване на κιμμεροι в „гръцкия свят“ е в Песен 11 на Омировата „Одисея“, в която поетът ги описва като живеещи в печалната страна на сенките, далеч на север в океана – дали има предвид точно кимерийците, появяващи се в по-късни източници – Херодот, асирийските архиви, надписите на Дарий I – или това е някаква пеласгийска общност – „морски хора“, останала изолирана от света ? Дали не става дума за Британия отпреди идването на бритите ( бриги )?
През 8-6 в. пр. Хр. кимерийците господстват в Мала Азия и Кападокия носи тяхното име – Гамирка. Те завоюват Фригия и превземат столицата ѝ Сарди, но по-късно са разбити от фригите и името им изчезва в изворите. В Ликия, в днешна Турция и досега съществува град Кемер, недалече от Анталия. Най-старият квартал в моя град Враца също се нарича Кемер, уж заради едноименната кесия, но врачани назовават „кемер“ гордия, непреклонен, свободолюбив човек. В района на Анталия се намира и планината Химера, чиито постоянни пожарища напомнят за чудовището Химера, дъщеря на Тифон и Ехидна, опустошавало някога Ликия.
В статията си „Кимерийци и българи“ Кирил Милчев привежда споменатото в Джагфар тарихи, но вероятно преписано от „изгубената книга“ „История на България“, за която говори андалузкият историк Ал-Гарнати, посетил Волжка България през 12 в., твърдо убеждение на волжките българи, че „началата на нашите начала са в племената Синд и Имен“ ( авторът прави всички уговорки по повод недостатъчно проверената достоверност на труда Джагфар тарихи ). Съобщението обаче звучи убедително, защото в него се споменава фиксираното и в други източници понятие Имеон – Имен. А щом се споменава Имеон, вероятно и родството с „племето Синд“ е исторически достоверно – и под това название трябва да разбираме както синдхите в днешен Пакистан, така и синдите в Синдика на Таманския полуостров, и синтиите на Балканите ( по поречието на Стримон ) и на остров Лезбос. Названията на тези синдхи, синди и синтии звучат много сходно и вероятно ще рекат едно и също – „идващи“ – това, което всъщност означават имената на Инд и Индия. Дали не става дума за спътниците на Дионис, отпътували в онези предели, а после завърнали се обратно?
Акцент, на който си заслужава да се спра, е тъждеството на понятията „мир“ – „море“ ( mir, mer, mar, мор – в смисъл на море ) – и „свят“. Това сливане е явно доказателство, че човешкият род от най-древни времена е бил запознат с историята на Земята – когато тя е била покрита само с вода и не е съществувала суша. Светът е бил първичен океан и Дух Божий се е носил над водата. В нея, водата, са се съдържали зачатъците на цялото „земно здание“. От „мер“ -„море“ – еднозначно със „свят“ ( светлина ) произлиза гръцката дума μερα – „ден“. „Мир“, „мер“, „мар“ влизат в състава на множество имена – например Владимир, Волдемар и пр. Чрез съставката „мор“ ( „море“ ) можем да си изясним смисъла на древни български имена като Умор ( в морето, от морето ) и Мортагон – Омуртаг, а също значението на понятията Шумер ( „от морето“) и „кумир“. Всички те доказват пеласго-тракийския произход на нашия народ и връзката му с морето.
Така че адептите на кимерийската, памирската и тракийската теории за етногенезиса на българите няма защо да водят пунически войни помежду си – техните тези се допълват една друга и са парчета от една и съща величествена мозайка.
Отдавна исках да споделя едно прозрение, което в контекста на съобщението на Страбон за култа към огъня и нестинарите – танцуващите върху жарава „фалиски“ в Тирения, както и разкритата в Пураните и други древни индийски писания, мисия на великия мъдрец Бригу, предал на хората силата на огъня, добива удивителна правдоподобност. От времената, в които сикулите се заселват на Италийския полуостров, та до ден днешен, най-южната негова част се нарича Калабрия. Това име неумолимо ми напомня българското жреческо звание „колобър“ и може би истинското название на тая прекрасна област е било Колобрия в дълбока древност. Но какво означава „колобър“ ? Значението на това загадъчно поприще е „Жрец на Слънцето“. Защото „КОЛО“ означава „КОЛЕЛО“ – СЛЪНЦЕ. Ето едно блестящо доказателство, че между езика на древните и този на съвременните българи има пълна приемственост.