Гъделичкането се свързва с една от най-детските игри и начини за забавление. То се оказва и една от големите мистерии в неврологията, като учени от германския университет Хъмболд са я разгадали, съобщава Ars technica, цитира vesti.bg.
„Гъделичкането е странна реакция на допир“, казва Майкъл Брехт, ръководител на проучването. Според него то е много по-сложно поведение отколкото изглежда. Той обръща внимание на изследване от 1897 г., в което се обръща внимание, че гъделичкането е инстинктивна игра, която децата играят и макар с израстването им интересът към нея да намалява, разбирането на неписаните ѝ правила и „език“ остава.
Брехт обръща внимание и на факта, че често хората, които са по-чувствителни на гъдел, започват да се смеят още преди да бъдат докоснати, но виждат, че ще бъдат. Затова той и екипът му са направили ново проучване с няколко цели, което се основава на наученото досега от други експерименти. Например, че реакцията към гъделичкането в голяма степен зависи и от настроението на човек, а тревожността или неизвестността го потискат.
Затова участниците първо са се опознали с цел да се чувстват по-комфортно едни с други. След това гъделичкащият е гледал екран с указания как и къде да докосва гъделичкания.
Първите резултати показват, че са нужни 300 милисекунди от първоначалния допир, за да се промени изражението на лицето. А след 500 милисекунди идва и гласовата реакция. Според учените това е доста бавно, тъй като стандартен допир може да предизвика гласова реакция в рамките на 320 милисекунди. Едно от обясненията е, че смехът идва по-бавно, тъй като изисква по-сложна обработка на мислите и реакцията от мозъка. Следващите заключения са логични – гъделичканите се смеят повече и по-силно, ако усещат допира по-интензивно.
Втората фаза на експеримента включва гъделичканият да се гъделичка и сам докато бива докосван от партньора си. Очаквано, самостоятелното гъделичкане няма ефект и дори намалява усещането от чуждото докосване. А реакцията се забавя до 700 милисекунди.
Според учените това е естествена реакция на мозъка, която потиска усещания и реакции, когато човек се докосва сам. В противен случай, човек ще се самогъделичка с всяко докосване, което няма да е оптимално за нормално ежедневие.
Заключенията се подкрепят и от Софи Скот от Лондонския колеж. Тя не е участник в проучването, но преглежда данните като независим експерт. Според нея е логична реакция на мозъка, която той прилага и за други дейности, например говоренето. Когато човек говори, мозъкът ограничава обработката на чуждия говор и съответно човек смята, че не чува добре и не е чуван добре, затова някои хора не могат да преценяват добре колко силно говорят.