Темата за древните българи, наричани още прабългари, протобългари, първобългари и т.н. не е спирала да вълнува нашето общество от десетилетия. Особено страстни и интензивни са споровете от последните двадесет-двадесет и пет години, когато темата се пренесе и в историческите сайтове, интернет форумите и социалните мрежи. И след всички безчетни спорове и изнесени факти, днес в Уикипедия, електронната енциклопедия, пише, че броят, езикът, произходът на прабългарите остава на практика неизвестен…
Едно от нещата, около което все пак има някаква консолидация е, че прабългарите идват в днешните български земи от района на Северното Черноморие, най-общо казано, от района на т.нар Велика (Стара) България. Но дори и това не е на сто процента прието, понеже има учени, които търсят т.нар. прабългари в Западните Балкани или Централна Европа и други места.
Многобройни и кървави дискусии са водени и за това, каква точно е титлата на първите български владетели, дали тя е „хан”, дали „кан”, „кхан”, „княз”, „цар” и т.н. А също и какво точно означава името „българи” и още няколко подобни въпроса, които винаги нажежават страстите докрай. Но всичкото това нагнетяване на напрежение по конкретен въпрос е излишно, защото дори и да намерим някакъв на сто процента верен отговор (а това в науката е невъзможно), този отговор не може автоматично да реши всички въпроси свързани с прабългарите, както си мислят някои. Например доказваме, че титлата на владетелите е „хан” и прабългарите стават автоматично тюрки, номади и пришълци; доказваме, че титлата е „княз” и прабългарите стават автоматично „славяни”, траки” и местни…
Всъщност почти навсякъде в изворите титлата е „княз” и „кънез”(къняз) и не друга, а титлата „хан” се търси предпоставено, т.е. приема се, че прабългарите били тюрки и започва търсене на съответната титла „хан” (каган) в изворите, но такава на практика няма. По-големият процент от думите, оставени от „прабългарите” са… славянски! Да, невероятно, но факт. Славянска, дори старославянска е думата „Онгъл” (ѫгъль)– мястото, близо до делтата на Дунав, където първоначално се настанили прабългарите. Славянска е и думата „Плиска” (Плюска), мястото където прабългарите основали първата си столица. Славянски са и „прабългарските” титли „боил”, „багатур” и т.н. Думата „аул”, всъщност е гръцка, а не тюркска, думата „кампос” (използвана като определение за столицата Плиска, в един каменен надпис) е латинска. Думата „колобър”, древнобългарски жрец, среща пряк аналог с тракийската дума „колабрисмос” – танц с оръжие. На всички тези факти историците даваха причудливи обяснения, все трудно приемливи, или просто си премълчаваха и подминаваха, когато фактите не съответстват с официалната (тюркска) теза.
На няколко каменни надписа от началото на девети век, оставени от българските владетели, Крум, Омуртаг, Маламир четем титлата „канасюбиги” (канасубиги) изписана в различни вариации, с гръцки букви. На някои от каменните надписите имаме превод на гръцки на тази титла, който гласи „От Бога владетел” или „От Бога княз”. В един надпис, макар и лошо запазен, от времето на Крум срещаме изразът „архонубиги”, което показва, че титлата „КанасуБиги“ всъщност е „Къняз в Бога”. Това на пръв поглед странно „Биг” е всъщност „Бог”, а Биги е падежна форма, която дори и днес срещаме в украинския език. Сега покрай войната в Украйна забелязахме покрай другите събития и някои особености на украинския език. В украинската азбука има цели четири букви за „и” – и, ѝ, i, ї , т.е. това е един много характерен звук за украинската реч. Така, думата „кон” на украински е „кiн”, „комната” (стая) е „кiмната”, „гора” е „гiр” и т.н. На малоруски и древноруски думата Бог е била записвана като Бiг, точно какъвто е случаят с първобългарските каменни надписи.
Древният град Фанагория, които се свързва с ранната българска история се намира на Таманския полуостров, срещу град Керч, на Кримския полуостров. В древността населението на т.нар. Тамански полуостров е доста многолико. Тук от древните автори се споменават траки, скити, гърци, евреи, арменци и други, като жители на полуострова. Интересно е че в земите около вливането на Азовско море в Черно море, т.е. Кримския полуостров и Таманския, срещаме силно тракийско присъствие и население още от ранни времена. Известна е т.нар. династия на Спартокидите, която управлява Боспорското царство на полуостров Крим от 5ти до 1ви век преди новата ера. Имената на тукашните владетели са като тези от земите на Балканите, техните могилни гробници са подобни на тракийските гробници от нашите земи, украшенията и предметите, които намираме вътре са също подобни, т.е. това говори за сродно и близко население.
Още по-интересно е, че след новата ера в същото това Боспорско царство, което става съюзно на Римската империя, започва да управлява нова династия наречена Аспургиди или Аспургиани, която е също тракийска. Имената на някои от владетелите като Котис, Раскупор, Реметалк, Асандър са същите като добре познатите имена от нашата тракийска история. Най-интересно е името Аспург, което носят няколко князе в периода 1-5 век от новата ера и което е почти същото като това на легендарния владетел Аспарух, довел „прабългарите” на Балканите. Но историята на Боспорско царство не е засягана от нашите историци, освен спорадично и съвсем откъслечно, въпреки съвсем очевидната ключова връзка с важни събития от ранната българска история. А тази история на т.нар аспургиани и на античното Боспорско царство би дала много отговори на важни въпроси, за т.нар. прабългари, които и до днес не са изяснени.