Лош телевизионен навик е отразяването на битови престъпления като първа новина в информационните емисии. А специално убийствата сякаш ги чакат до последно, за да започне емисията ударно. Поредният трагичен инцидент беше с жена, убита от ревнивия си съпруг, както научихме от интервютата с роднини и съседи, с полицейски служители и представители на местната администрация…
Медийният стремеж за надзор върху действията на институциите в такава ситуация неизбежно се съчетава с екранния им пиар, а съчувствието към жертвата от страна на зрителя със спотаеното успокоение, че той не е на нейно място. Подобни репортажи могат да имат висок рейтинг, социалният им ефект обаче по правило е нисък, защото журналистиката би трябвало да отразява значими събития, които подрежда именно по значимост. А значимостта се измерва по степента на влияние върху живота и мисленето на много хора.
Къде е мястото на битовите престъпления в новините
Показването на лични драми като значими събития увеличава силата на колективните емоции и нищо повече… То не е в състояние да променя обществените нагласи и практики. Затова битовите престъпления трябва да са в края на емисията в „черната“ хроника, където не се конкурират с войната в Украйна, с риска от изборни измами и другите водещи новини. А и не отклоняват вниманието от тях. Това ни най-малко не подценява трагиката им – определението „битови“ само ги отделя от организираната престъпност или престъпността по високите етажи на властта, които несъмнено са с далеч по-осезаеми последици за всеки член на обществото.
Знам водещия довод, с който се опровергава подобна теза – ако човешкият живот е най-висшата ценност, отнемането му е най-важната новина. Знам и довода – „Стига лоши новини!“, с който пък се подкрепя горната теза. Не приемам и двата довода.
За живота, включително и за отнемането му, има различни разкази. Журналистическият съдейства на гражданите с факти и аргументи да си съставят собствено мнение по проблемите от социалния дневен ред. Емоционалният репертоар е приоритет на други разкази, например на изкуството. В медиите залагането на него попада по-скоро в регистъра на жълтите формати. Любопитните погледи през дувара към чуждото страдание, преследването с микрофони на близките на жертвата и махленското ѝ одумване оставят усещането за воайорство по особено неподходящ повод.
Как медиите преиграха в случая „Сашко“
Дори всекидневното панорамно отразяване на издирването на Сашко от Перник звучеше преиграно. Не само, защото изчезването на дете не е изключение, а за други подобни случаи почти нищо не се чува в ефира. Не и поради това, че медиите подложиха семейството на вторична виктимизация – до твърдението, че Сашко е убит от баща му, изнесено в заглавие от първа страница. А главно затова, че кампанията по търсенето на детето стана сякаш по-важна от намирането му, тъй като упоително изобразяваше медийно стимулиран образ на единството на нацията. Той, разбира се, с нищо не може да преодолее разделенията ѝ, но пък се превърна в заканително размахан пръст срещу политиците, които не искат да правят безпринципни компромиси. Витринното демонстриране на загриженост от кого ли не предизвика чак съмнения, че е възможен щастлив край. И когато той дойде, телевизионните лица се надпреварваха да обявяват: Най-после добра новина! Като че ли се чувстват виновни за лошите новини.
Журналистиката не е психотерапия – за тази цел има развлекателни формати. Журналистиката си върши работата, не когато прокламира успехи, а когато сочи „болните места“ в социалната тъкан, защото информацията за тях е началото на лечението им. Обичам метафората за журналистите като сапьори, които трябва първи да минат през проблемите, за да предпазят останалите.
Масовото насилие зад стените на дома
Така че битовите престъпления не трябва да водят информационните емисии – не за да спестяват на зрителите лоши новини, а именно защото репортажното им отразяване само по себе си няма потенциал да изведе общ проблем. А когато получи непропорционално време и място, единствено вдига нивото на тревожност и обърканост.
Показателен пример е споменатият случай с убийството на жената от мъжа ѝ. Това, че поведе новините, по никакъв начин не помогна за връщането към драматичния социален проблем, съдържащ се в него: масовото насилие на мъже над жените им зад стените на дома, за което се разбира, едва когато доведе до фатален изход. А оттам и за политическия проблем: отхвърлянето на Истанбулската конвенция, която трябваше да започне борбата срещу домашното насилие и особено срещу неприемливото разбиране, че това насилие е нещо нормално, като включи темата още в началното образование. За да знаят децата от малки, че ако баща им бие майка им, извършва престъпление, за което не трябва да се мълчи.
Защо е важна Истанбулската конвенция
Вместо това, конвенцията беше превърната във фалшива новина с инсинуации, че легализирала третия пол и нетрадиционната сексуална ориентация, за което в нея няма и дума. Така се осъществи първата у нас голяма пропагандна офанзива срещу либералната демокрация, където традиционните християнски ценности уж се били разпадали – и съответно в подкрепа на постсъветския режим в Кремъл, който ги бил съхранил. От което покрай другото излизаше, че да биеш жена си е християнска ценност.
Разбира се, медиите трябваше да информират от „мястото на събитието“ за поредното убийство, но професионалният им дълг далеч не свършва дотук. Изисква разговор в коментарните предавания, където му е присъщата ниша, за това как да се ограничи домашното насилие. А ако в момента наистина има евроатлантическо мнозинство в НС, дълг на политиците е час по-скоро да ратифицират Истанбулската конвенция, че станахме за смях и срам.
Автор: Георги Лозанов