Пътят към омразата
© Виталий Портников
Сега Кремъл практически не крие, че възнамерява да унищожи гражданската инфраструктура на Украйна. Разбира се, в първите месеци на войната бяха нанесени удари по гражданска инфраструктура, по жилищни райони, по търговски центрове. Но след това руското ръководство и военно командване всеки път твърдяха, че обвиненията в убийство на цивилни и унищожаване на инфраструктура са клевета срещу Украйна и Запада. Ужасните кадри на изтезанията в Буча, разрушенията в Мариупол и Харков вече обиколиха света, а Кремъл, като развален грамофон, повтаряше: клевета, клевета, клевета.
Безполезна жестокост
Но сега руските официални лица и пропагандисти получават заповед да се радват именно на унищожаването на гражданската инфраструктура. Както обичаха да казват предшествениците на Соловьов и Скабеева по московската телевизия, маските са свалени. И назначаването на генерал Сергей Суровикин за ръководител на руската военна групировка в Украйна, съдейки по случващото се, беше свързано именно с решението да се нанасят удари по цивилни цели, тъй като в Сирия Суровикин се прочу с тази безполезна жестокост.
Защо безполезна? Ами защото цялата история на войните показва, че унищожаването на гражданската инфраструктура и цивилното население никога не е помогнало на никого да спечели, ако групировката на вражеските войски не е била победена. Напротив, подобни методи само каляват населението и стимулират усещането за „обща съдба” на гражданите, армията и държавата. Бомбардировките на градовете на Великобритания и Съветския съюз не доближиха нацистите до успеха. Но и бомбардировките на германски или японски градове от съюзниците също не повлияха на ситуацията на фронтовете и не ускориха капитулацията. За капитулация беше необходимо да се победят вражеските армии. Армиите, а не жителите на Дрезден.
Следователно, при липса на военни успехи, бомбардирането на гражданската инфраструктура не е път към победата, а път към омразата. Още по-голяма омраза, която като огромна бездна ще разделя украинците и руснаците за десетилетия напред.
Война срещу жени и деца
Сега, между другото, народът на Русия знае за обстрелите на гражданската инфраструктура не от програмите на Радио Свобода или от своите роднини от Украйна, а от изказванията на собствените си политици и журналисти. И на това съзнателно унищожаване на цивилното население и създаване на условия за неговото непоносимо съществуване те реагират равнодушно или одобрително. Кой би искал взаимно разбирателство с такива съседи – съседи, които дори няма да могат да кажат по-късно, че „не знаехме“, като германците след Втората световна война. Всички знаеха. Те просто разчитаха на собствената си победа, на това, че всички вие ще бъдете избити или наплашени и вие просто няма да можете да ни питате за нищо.
Но победа няма да има. За победа е необходима ефективна армия, а не война срещу жени и деца с помощта на ирански дронове. Това, на което сме свидетели сега, дори не е война на армии, а отмъщение на хората, които не смееха да капитулират пред полудялата диктатура. Осмелиха се да се защитят. Но, между другото, именно такава народна воля за съпротива е пътят към победата.
Между другото, пиша този текст през нощта, за да не натоварвам украинския енергиен сектор в пиковите часове. Нека аз да спя по-малко, но и Владимир Путин никога вече няма да спи спокойно.
Източник: vot-tak tv
Бесарабски фронт