Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.
Руснаците – царе на имитациите
Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“; „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.
„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.
Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.
Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време
Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.
Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година. Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.
Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.
Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.
Българската „показуха“ отстъпва на руската
Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.
По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.
Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.
От „показуха“ до катастрофа
Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.
Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.
Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.
Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.
От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.
Автор: Евгений Дайнов