Виждал е два пъти в живота си как вали сняг през лятото. На нощното му шкафче стои Библията, но се възползва и от широтата на литературния кръгозор. Известен е и като привърженик на спортния адреналин, който му носят ските, гмуркачеството, футболът, ловът. Боян Биолчев три пъти участва в експедиции до Антарктида. Ходи често в Кърджали, защото в него не се чувства като гост, а като в един от многото му домове. Така че, от една страна, идва, а от друга – се прибира в него.
Когато преди години представяше книгите си “Летен сняг”, “Антарктида – окото на Космоса” и “Ловен сезон”, имахме няколко разговора, сега ви предлагам част от тях, пише Лияна Фероли.
– Кога пишещият става писател и що за човек е той, проф. Биолчев?
– Който не е започнал с чувството, че е гениален, не е стигнал никъде. По-късно идва съмнението му в тази теза, но в деня, в който си зададе въпроса дали е луд или талантливо луд, вече е станал писател. Тогава вече е осъзнал, че иска да спре този дъх от Космоса – времето, да го кристализира и да направи от него един вечно жив свят, без да живее, защото е в едно непроменимо състояние.
Писането е самотно занимание за луди хора, то си е форма на лудост, щом като искаш да спреш това, което непрекъснато тече и се променя. Но затова пък най-талантливите са успели и благодарение на тях ние още четем произведения отпреди хилядолетия, усещаме ги като наше съвремие.
– Вероятно в тази “лудост” може да се познае и най-голямата радост.
– Дори и когато неуспехите в нея са повече от успехите, които обикновено закъсняват и идват, когато вече не са ти нужни, тази “краста” на духа те прави щастлив, радва те по един особен начин. А най-много, когато писателят срещне хора, които помнят нещо от него – едно парченце кристал от неговия свят, попаднало в нечия душа и останало там.
– И това сигурно го импулсира да не престава да пише…
– И това, но и всичко друго, защото писателството за мен всъщност не е достояние на този, който пише, но пък може да бъде негова радост. Но писател си тогава, когато помнят не името ти и не твое заглавие, а някое твое изречение. В това се крие великата истина за литературата, но е нужно много време, за да се докоснем до нея.
– Но вече все по-малко се чете. Като че ли “мишката” заплашва да “изяде” книжката…
– Заедно с виртуализацията се видоизмени и четенето, и грамотността. При онлайн писането дори не е препоръчителна употребата на препинателни знаци. Но пък, от друга страна, общото между компютърния и книжния текст си остава словото. Тъй като то ще си остане в основата им, ще си бъде вечно, нямам притеснения за него.
– Дори и когато проблясва на хоризонта като летен сняг?
– И тогава. Краткостта не е недостатък. Така както краткото слово може да носи голям смислов заряд, така и краткото битие е най-близко до прераждането. Нищо че ние сме по-дълговременни от снега, той пак е по-голям от нас. Защото, когато навали, създава чувството за безкрайност. Ние поне трябва да имаме рефлекса да сведем очи към белия му свят.
– Добрият писател и добрата литература го правят, ако не откриват житейската белота, поне я измислят, но може ли това да изсветли поне малко и чернотата?
– Може, но по индиректен начин, като отклонява погледа на тези, които виждат само черното и така го умножават. В това се състои нейната съзидателна сила, затова тя още не е загубила ролята си.
– Говорите, професоре, с голяма любов към животните, с голямо разбиране за тях, те променят ли се като нас?
– Естествено е да има промяна навсякъде. Ето, като подводен риболовец мога да кажа, че рибите вече си промениха коренно маниера на поведение, което означава, че те също се учат, често по-добре и от хората. Изглежда, имат свой начин за натрупване на мъдрост и на информация. Явно в техния свят “науката и образованието” се ценят повече, отколкото в нашето човешко съдружие. Ние някак си повече ценим глупостта, без да се издаваме, защото е по-лесна за употреба.
– Изглежда, броят на ловците, търсещи спасение от новата болест на цивилизацията – отчуждението, все повече ще се увеличава…
– Броят на ловците никога не е бил малък, защото ловът за тях е като мъжки клуб, в който намират спокойствието – илюзия за откъсване от света
Хубаво е, че повечето от тях са хора, обичащи природата и радващи се да общуват със своите себеподобни.
– Дивото ли днес се поддава повече на опитомяване или питомното подивява?
– Най-често опитите за опитомяването на дивото завършват с подивяване на питомното. На това е осъден всеки опит на човека да бъде равнопоставен с Твореца.
– Откъде идва това човешко високомерие?
– Такива сме си, ние сме раковата тъкан, метастазата на Природата. По същия начин, както ракът унищожава човека, без да се съобразява, че ще умре заедно с него, така постъпваме и ние, унищожаваме собствената си среда, носени от свирепия егоцентризъм на личния живот, от ненаситната жажда да постигнеш всичко, докато си жив.
– Дали пък последната пусия за човека, каквато е в чудесния ви разказ “Гонка без изход”, не е най-добрият изход от умората в живота?
– В този частен случай, както е в разказа – да, но като цяло не трябва да се дават рецепти, всичко е строго индивидуално. При мен няма дефиниции, а само споделяне на съкровено наблюдение. И когато в разказите ми нещо наподобява дефиниция, то е, защото така се е случило, но аз не я налагам на никой. Видял съм нещо и съм бил достатъчно откровен да го споделя.
– Много халосни патрони изстрелваме днес и най-вече заредени с много озлобление. Къде гнезди това чувство?
– Ами това е нещо характерно за нас.
В общи линии българинът през почти цялата си нова история е живял в някаква форма на страх
И се оказва, че това, което не му понася, е свободата. Липсата на свобода се замества от свръхенергията на агресивността. Във време като днешното изпълзява точно този тънък цивилизационен пласт.
– Кой е най-точният “изстрел” на Боян Биолчев в полето на творчеството и на живота?
– Въпреки че съм доста самокритичен, пак мога да кажа – всеки писателски “изстрел” в книгите ми е точен. Не си издавам неточните изстрели. А в живота изстрели няма. В него има радост от живота, съчувствие, китка човешки емоции, много от съпътстващата ги болка, от опитите да съхраним крехката любов…
Щрихи към портрета
В края на м. г., на 11 декември, талантливият писател-мъдрец, преводач, сценарист на игрални и документални филми, литературовед, професор по славянски литератури и академик в Световната академия “Платон” Боян Биолчев навърши 80 години. Автор е на двадесетина белетристични книги и над 200 научни публикации. С книгата си “Амазонката на Варое” става носител на наградата “ВИК 2006” за български роман на годината. През 2008 г. за сборника си “Летен сняг” е удостоен с голямата награда за литература на Софийския университет, на който е бил два мандата ректор. За книгата си “Преселението” е отличен с наградата “Хеликон”.
Във всичките му творби, по неговите думи, има парчета от биографията му, но гледа на литературата като форма на игра, която разширява територията на житейската игра със странни и неочаквани обрати. Така играещите в двете полета – на пишещите и четящите, биват увлечени от общите и твърде непредвидими правила на главния Творец – Животът. Неговият начин това да се получи е смесването на тъжно-весело, трагично-комично, оживяването на детайлите с малко думи, но заредени с много закачки и шеги и с голяма доза самоирония. Признава, че са му трябвали години да се научи да пише по този начин – с много малко думи за много важни неща.