„Работещите бедни“ стана най-коментираният израз през изтичащата работна седмица покрай прословутото определяне на прага на мизерията.
Представете си обаче, ако тези хора, които така и така мизерстват, бяха и безработни. Щяха да се шляят безцелно, да бъркат спирт с компот или да хапят възглавницата в сълзливо самосъжаление.
Да трошат обществено имущество, да измъчват кучета и котки за разтуха или да причакват отрудени работещи домакини, прибиращи се от работа, с разтворени мърляви шлифери.
Да залитнат по хазарта „и други приятни игри“, както казваше през 90-те Стоичков, като заложат и последното си търкалце от социалните си помощи.
А какви неща щяха да минават през главите им – основно за смисъла на живота, което само по себе си е най-ужасният въпрос.
Неслучайно съветската психиатрична наука е определила трудовата терапия като най-ефикасният метод за постигане на едно по-приемливо състояние при всевъзможните психодиагнози. Чрез непрекъсната трудова ангажираност болният не се оставя насаме с фобиите си.
По-добре безсмислен труд, отколкото делириуми, бесове, вериги, ризи и каиши.
Простичко е.
По-добре работещи бедни, отколкото безработни сиромаси.