Уважавам археолога и изследовател на тракийската древност Андрей Киряков и с интерес чета статиите му. Ала – както е казал Аристотел – „мил ми е Платон, мил ми е Сократ, но истината ми е по-мила“ и аз не мога се съглася с доводите на колегата, изложени в статията му „Тракийската зейра и славянската риза“. Тракийските думи не могат да се обясняват чрез анаграми и не като анаграми са влезли те в българския език. Не отричам, че някои прадревни слова наистина представляват кодове, но случаят със зейрата и виното изобщо не е такъв. И понеже факти дава възможност да бъдат обсъдени различни мнения по даден проблем, ще се възползвам от тази трибуна, за да представя моето тълкуване на разгледаните от Андрей думи. Правя го – повтарям – с уважение към неговия текст и смятам, че именно в такъв дух трябва да се решава всеки научен спор.
Значението на тракийското слово „зейра“ отдавна е обяснено като връхна дреха – вълнено наметало. Виждаме го изобразено в композициите, представящи тракийски персонажи, върху древната теракота. То има една характерна особеност – хоризонталните тъмни ивици, с които е украсено. Понякога рисунъкът на тъмните ивици е много сложен. Вероятно те имат цвета на естествената вълна самочерка – от черни овце. Тъкмо такова, но на прости бели и тъмни хоризонтални ивици, от бяла и черна естествена вълна – го виждаме и в картините на нашите живописци, като връхна наметка с качулка, типична за българските селяни, най-вече за пастирите, които цял ден прекарват на открито. Ако се заровите в старите ракли на село, почти сигурно е, че ще откриете подобно наметало, носено от вашите дядовци и прадядовци.
Андрей Киряков с право изяснява за читателите, че гърците предават със звука „з“ непроизносимите за тях тракийски звуци „ш“, „ж“, „ч“. Ако вместо началния „з“, в думата „зейра“, „зера“ или „зира“ – поставим звука „ш“, ще получим слово, което звучи по-разбираемо за българското ухо – “ шейра“, „шера“ или „шира“. „Шира“ ни дава възможност да тълкуваме думата „зейра“ като произхождаща от понятието „широк“ – широко наметало, отворено отпред и закопчаващо се само с „петелка“, подобие на копче. Но дали това е правилното тълкуване? То не извежда на преден план най-характерната особеност на тази дреха – нейната ивичеста украса.
Според мен, словото „зейра“ трябва да се тълкува чрез българското понятие „шар“ – шарен, украсен. В сицилианския език, пък и в италианския, понятието „шар, шара“ е влязло чрез сикулския и означава тъкмо „шарен“. Следователно „зейра“ е „шара“ – украсено, шарено наметало. Но това не е цялото обяснение. Ивичестата украса на зейрата напомня окраската на змията и този паралел става явен, ако разтълкуваме двете традиционни названия на българското вълнено наметало – ямурлук и кабаница ( второто е споменато от Андрей в цитираната статия ). Коренът „ям“ е идентичен с „яг“ и означава „змия“ ( ягурлук ). Интересно е, че на много хиляди километри от древна Тракия и България, на американския континент, коренните американци са нарекли с името „ягуар“ огромната котка, носеща особена – „змийска“ окраска. Същото значение – „змия“ – се съдържа и в корена „каб“ ( кабаница).
Много интересна е звуковата близост на думата „зейра“ с името „зебра“ на животното с поразителна ивичеста окраска, която напомня и уникални пръстови отпечатъци, тъй като е различна при всеки индивид. Не смятам, че това сходство в названията е случайно, макар че зебрата се смята за типично африкански обитател. Но езикът на североафриканските гетули, като и на сабазиите, основали империята Шаба, несъмнено е бил близък с тракийския и това е вероятното обяснение за почти омонимното звучене на думите „зебра“ и „зейра“. Впрочем въпросът с имената на животните е изключително важен за разкриването на най-далечното минало на човека – техният ген е спасен в Ноевия ковчег и следователно както видовете им, така и техните названия, произлизат от атлантската епоха. Как иначе да си обясним, че „лисица“ на корейски език е „kumitsa“?
Но да не се отдалечаваме от конкретната тема.
Твърдя, че значението на „зейра“ е „вълнено наметало с ивичеста украса“ и екстравагантното търсене на анаграмен смисъл в него не води до верни тълкувания.
Ще отворя кратка скоба, за да обясня и значението на думата „опанджак“, с която в моя Врачански край назовават грубото вълнено наметало с качулка. За разлика от ямурлука, то е едноцветно. За днешния българин, боравещ с речник от сто думи, забравил минало и език, това название е пълна загадка, но ако вземем за отправна точка словото “ опинци“, също почти изчезнало, и го сравним с думата „обувка“, ще осъзнаем, че двете понятия са идентични – както по смисъл, така и по звучене. Какво всъщност означава „обувка“ – „обувь“ на руски? Това е нещо, което се слага „отгоре“, нещо като „опаковка“ ( казано по днешному ). Опанджакът се намята отгоре, той е наметало, покривало, връхна дреха. Моят дядо, както повечето български селяни, се намяташе с опанджак, когато го чакаше дълъг труд на открито, под леден проливен дъжд. Всъщност „връхна дреха“ е и първоначалното значение на руската дума „пиджак“ – сако.
Правя това отклонение, в случай че в бъдеще на някой немски учен му хрумне да обясни думата „опанджак“ като потник или долни гащи.
Що се отнася до думата „вино“, смятам я за изконно тракийска. Мисля, че по този въпрос с Андрей сме на едно мнение. Не е възможно божествената напитка, която цял свят нарича „вино“ и която е подарена на човечеството от тракийския Дионис, в тракийския език да е означена с друга някаква дума. Тракийското слово „вино“ на „древногръцки“ е „oinos“, което е идентично с „yayin“ на иврит. В основата стои древното арамейско понятие ‘inebeta’ – грозде. Много интересно е, че думата „виолетов“ ( за цвят ) на арамейски е „binpsh“. Свързвам това слово с цвета на гроздето от древните лози – когато виното е могло да бъде носено „в кърпа“. Това вино е било извънредно силно и е трябвало да се пие разредено с вода, както свидетелстват всички древни автори.
Цветът, както на гроздето, така и на виното, е бил наситено виолетов, почти синьочерен. Ето обяснението на загадъчния Омиров стих в „Одисея“ ( XIX Песен ):
„Крит е далечна земя сред море винобагро…“
Много хора са се чудили – а защо да крия, чудила съм се някога и аз – що за метафора е използвал най-великият бард на всички времена. Някои са го обвинявали дори в далтонизъм. За днешните хора няма съмнение, че виненият цвят е червен. Но не, Омир без капка преувеличение описва цвета на топлото Егейско море край бреговете на Крит с понятието „виолетов или синьочерен“ – цветът на древното вино, безценен дар от Дионис, завинаги изгубен за човечеството.
Автор: Милена ВЪРБАНОВА