Съгласно данни от официалния сайт на правителството за справяне с бежанската вълна от Украйна, към края на 2022 г. през страната ни са преминали 980 хиляди бягащи от войната, а в България са останали малко над 50 хиляди души, от които само 8676 са настанени по държавни програми. Как се грижим за бежанците. Пред ФАКТИ говори Мариана Тасева, заместник изпълнителен директор на Фондация „За Нашите Деца“.
– Г-жо Тасева, какъв социален профил най-често имат бежанците от Украйна, които идват у нас?
– В началото наблюдавахме, че бежанците са основно жени и деца. Да, с тях често пъти идваха и баби, които бяха част от семейството. В последно време обаче има динамика в хората, които пристигат, защото се появяват и възрастни мъже – дядовци и татковци. Това е положително, защото по този начин семействата, които са били разделени, се събират. Фокусът, който имаме във фондацията като работа и подкрепа, е насочен предимно към семейства с малки деца – от 0 до 7 години, или с деца, които в развитието си се нуждаят от допълнителна експертиза.
– С какво се сблъскват бежанците, когато дойдат в България?
– Първо им трябва ясна и точна информация за местата за настаняване – къде могат да получат закрила и различни услуги, включително и хуманитарна подкрепа. Важно е да има и културна медиация. Специалистите ни ги придружават в началото, за да се устроят. Помагаме им да се включат в нашата здравна, образователна и социална система, за да могат да се интегрират. Целта на тази първоначална помощ е да не се допусне затваряне или някакъв вид изолация от другите групи, в които те смятат да се развиват.
– Фондацията ви е помогнала на над 800 уязвими деца. Формулирайте какво означава уязвимо дете…
– От началото на войната в Украйна, ако трябва да съм точна, ще кажа, че фондация „За Нашите Деца“ оказа подкрепа на 808 деца и техните семейства. Приоритетно работим в градовете София и Пловдив, а самата ни програма „Мисия Украйна“ стартира като незабавен отговор на войната. Истината е, че сама по себе си войната предизвиква сериозни раздели не само за тези, които са на място в Украйна, но и за тези, които бягат от нея и търсят сигурност. Бягащите от страната си украинци търсят сигурност, това е истината. Когато пристигат тук, не познават никого. Колкото и да сме близки като народи, колкото и близка да е функционирането на семейната система, между нас има разлики. Те не знаят езика, трябва да се адаптират на ново място. Не знаят как се случват нещата в здравеопазването, в образованието. И друго нещо, което е много опасно. При част от децата, пристигащи от Украйна, има разкъсване на семейните връзки. Те идват в страната ни като непридружени деца. И тогава идва големият проблем. Да, ние имаме някакви лостове за дейстие, но доколко тези лостове са ефективни за тези деца. Не знаем доколко местата за настаняване на непридружени деца отговарят на очакванията им. Още повече, че и те са в различна възрастова група. Ако са малки, бихме могли да ползваме ресурса на приемните семейства. Но в действителност дали сме готови да настаняваме по-големи деца, които вече имат различно виждане за това кое е добро за тях и кое не? Това е много сериозна тема.
– Имате ли наблюдение каква част от украинците, които са избягали от войната, са взели решение да се установят трайно в България?
– Първоначално нямаше много семейства, които искаха да останат. Сега е различно. Забелязва се тенденция семейства, които са взели решение да се установят в България, да имат някакви български корени. Най-вече визирам бесарабските българи. Истината е, че вече и семейства, които нямат български корени, търсят установяване у нас. И всичко е логично и просто. Хората споделят: „Нашият дом и нашето село ги няма, разрушени са. Няма къде да се върнем.“
Ще споделя и един интересен факт за нашата фондация. Както споменах, работим с малки деца, а 12 от експертите ни са бесарабски българи. Това много помага във взаимовръзката на нашите медиатори с тях. Помага ни страшно много и в превода, защото, колкото и да са близки езиците ни, все пак има специфика и множество различия.
– А как помагате на тези, които нямат къде да се върнат, да решат за себе си дилемата – оставам в България…
– Основното е добрата комуникация. Специалистите ни им дават възможност да споделят на глас страховете си, вътрешните си дилеми – добре ли ще ми е тук, да отида ли там… И вече се забелязва и движение на украински семейства в границите на България. Какво имам предвид. Първо бежанците бяха настанени в държавни бази на различни места по Черноморието. А сега семействата се ориентират към по-големите градове, защото там има повече възможности за работа, за медицински услуги, за образование. Наблюдението ни е, че самите хора, визирам бежанците, са активни, което е много добър знак, че те искат да бъдат част от нашето общество. Имаше и такива, които останаха няколко месеца след началото на войната у нас, а после казаха, че се прибират. Върнаха се в Украйна, а след това отново дойдоха в България. Не е никак лесно хора, преживяли такъв ужас, какъвто е войната, да се ориентират, да се организират и да се приспособят на ново място. Действително те преминават през една много травматична ситуация и това не е лесно нито за преживяване, нито за споделяне. Тук идва и ролята на фондацията – да им помагаме, да ги подкрепяме с информация къде и как могат да се настанят, къде могат да потърсят и получат лекарска помощ. Основната цел на организацията ни е да бъде в полза на най-малките деца в периода на ранното им детско развитие.
– Когато един бежанец започна работа, веднага ли получава здравна и социална осигуровка…
– Положително е, че законодателството ни успя да уреди статута на бежанците, а това им дава възможност да се реализират на пазара на труда. В момента, в който един представител на бежанско семейство – майка, баща или младеж, сключи трудов или граждански договор, за да може да се грижи за препитанието си, ползва всички възможности на здравната и социалната ни система. Друг е въпросът дали нашите лични лекари имат възможност да обслужват и запишат толкова голяма група от хора, защото имат нужда. Но нещата някак се нареждат.
И ще добавя един пример от преди няколко дни. Имахме случай на майка, която има детенце на четири години, но е дошла в България дни преди да роди второто си дете. Представете си тази бъдеща самотна майка – с едно малко дете и с бебе. И в случая специалистите на фондацията бяхме единствените хора, към които тя се обърна за съдействие. Съпроводихме я до родилното, хора от екипа ни бяха до нея. Ето колко е важно да бъдем хора. Да бъдем около уязвимите и да ги насочваме, за да се почувстват сигурни и подкрепени. За няколко месеца с екипа на „Мисия Украйна“ записахме 166 деца на личен лекар, 42 деца започнаха да ходят на детска градина, 2 влязоха в детски ясли, а 5 тръгнаха на училище. В действителност цифрите може да не са големи, но чрез тези малки победи и примери показваме на тези хора всеки ден, че сме им полезни и могат да разчитат на нас.