Синдикатите организираха протест. Лидерите им обиколиха де що има медия и навсякъде със сериозен поглед настояват – българите живеят мизерно, не може така, трябва да повишаваме доходите. Един дори бе толкова категоричен, че сложи голяма точка след искането си за доходите.
Браво! Така трябва! Но има нюанс. Защо чак сега загрижените за добруването и доходите на българите прогледнаха? Да не би през последните 10 години в страната да са се изливали мед и масло и профсъюзите да са били спокойни за българите? Да припомним, че имаше всяка година поскъпване на еленергията, че средното увеличение на пенсиите за 10 години кабинети на Борисов се изрази в 130 лева или по 13 лева на година. Ами средната работна заплата? Заетите в производството в България намаляват всяка година, вижте статистиката.
Но синдикатите не забелязаха тези неща. Вместо това, премиерът бе чакан и желан гост на техните конгреси, прегръщаше се с лидерите, между другото, несменяеми откакто са ги избрали и всичко беше цветя и рози.
Сега те протестират. Срещу кого? Служебното правителство не може да вдига доходи, редовно няма. Бюджет също няма. Идеално време за протести-хем показваме колко сме загрижени, хем знаем, че няма кой да засегнем, обидим или нараним. Не ми се мисли какво ще стане, ако Борисов отново оглави държавата. Синдикатите ще изчезнат от новините, всичко ще им харесва, а протестите ще са само на книга и то много премерени.
Така въпросът що е то синдикално движение и има ли то почва у нас остава без отговор. Поне засега. А лидерите на двата профсъюза, което между другото не обичат да ги определят така, ще продължат доживотно да управляват организациите си. Просто защото няма други, достойни да се справят с това.