На 35 км от Бон – край град Ремаген – се намира местност, известна с името „Златната миля“. Наречена е била така заради плодородната си земя още по времето на Римската империя. В края на Втората световна война – през пролетта на 1945-а – на това място стават редица сражения, повлияли на изхода от войната. На същото място се е намирал и един от лагерите за германски военнопленници.
Събитията на Западния фронт и създаването на лагерите
На 17-и април 1945-а, три седмици преди капитулацията на нацистка Германия, американците създават край Ремаген лагер за германски военнопленници, получил наименованието A2. Това е бил един от 17-те лагера по левия бряг на Рейн, разказва историкът Волфганг Гюкелхорн. Друг лагер, наречен А5, е бил създаден от американците край град Зинциг.
Големият брой германски военнопленници на това място се е дължал на събитията на Западния фронт в последните две години от войната. „Под натиска на съветските войски западните съюзници започват на 6-и юни 1944-а в Западна Европа т.нар. Нормандска офанзива. В началото на септември 1944-а техните войски вече се намират на западната граница на Германия“, казва историкът Гюкелхорн.
В края на февруари 1945-а съюзниците минават в решително настъпление, а в първата половина на март войските на нацистка Германия са принудени да отстъпят отвъд Рейн. Преследвайки ги, американците форсират реката. В резултат на тази, както и на Рурската операция, в техен плен попадат стотици хиляди германски войници.
„Черната мадона“ напомня за военнопленниците в лагерите
Днес почти нищо не напомня за тези бивши лагери за военнопленници, освен параклис с необичайна форма край Ремаген, в който се намира фигурката на „Черната Мадона“. Нарича се така, защото глинената фигурка постепенно почерняла от лененото масло, в което я потапяли, за да се запази.
„Черната Мадона“ е била изработена от германски военнопленници и е била използвана от тях при богослужения. След като лагерът бил закрит, фигурката на Мадоната първоначално изчезнала, но години по-късно била намерена и изложена в открития през 1985-а година „Параклис на мира“, който е трябвало да напомня за ужасите на войната. В параклиса е изписан следният текст: „Старите грешки не бива да се повтарят. Възмездието не е любов, а ненавистта не е почва, върху която може да израсне мир“.
Но параклисът с „Черната мадона“ постепенно придобива печална слава – всяка есен неонацисти правят походи до това място, тъй като гледат на Мадоната като на „своя реликва“. Те обвиняват американците, че са държали германските военнопленници край Рейн в „чудовищни условия, при които били загинали милиони“, разказва историкът.
При какви условия са живели германските военнопленници?
Но така ли е било наистина? До февруари 1945-а пленените германски войници са били държани в лагери във Великобритания, Франция, Белгия и САЩ. Условията там са отговаряли изцяло на изискванията на Женевската конвенция. Пленниците са живеели в бараки, получавали са медицинска помощ, дори са им били организирани развлечения, казва Волфганг Гюкелхорн. Но след февруари 1945-а тези лагери се оказват препълнени, поради което да създадени временни лагери на територията на Германия – и в частност на левия бряг на Рейн.
Както германските, така и американските оценки гласят, че до осми май 1945-а година условията в тези временни лагери за военнопленници действително са били лоши. „Те са живеели под открито небе, понякога дори просто в ями. Пролетта на 1945-а била променлива с поройни дъждове и ниски температури. Пленниците гладували, нямали и най-елементарни хигиенни условия, пиели хлорирана вода от Рейн. В лагерите все пак е имало лазарети, обслужвани от американски и германски военни санитари“, казва Волфганг Гюкелхорн.
След април 1945-а германските военнопленници са били причислени към т.нар. „разоръжени вражески войски“ и са били лишени от голяма част от правата, предвидени по Женевската конвенция. Неонацистите и техни симпатизанти се опитват да представят невярно ситуацията в германските военнопленически лагери и завишават изкуствено броя на загиналите, казва историкът Волфганг Гюкелхорн: „В лагерите в Ремаген и в Зинциг между средата на април и средата на юли 1945-а година от общо 300 000 задържани са починали 1100 пленници.“
Какво става след закриването на лагерите?
Още през септември 1944-а съюзниците решават да държат военнопленниците само за кратък период и после да ги пуснат на свобода, което и става с голямата част от тях. След войната французите, които поемат управлението на лагера, искат от съюзниците разрешение да ползват в рамките на дължимите им репарации над 100 000 германски военнопленници като работна сила. Те участват във възстановяването на Франция от войната до 1947-а година, след което с тях са били сключени нормални трудови договори. Много от тези хора впоследствие остават във Франция, предпочитат да не се връщат в Германия.
„За съжаление много от германците забравят, че именно хитлерова Германия е тази, която през септември 1939-а година започва войната и причинява огромни страдания на много народи. Рядко се говори и за това, че в германските лагери за военнопленници са загинали почти 60 процента от задържаните съветски войници“, казва историкът Волфганг Гюкелхорн.
Автор Наталия Позднякова