Разказ на Иван Калчев-Глиги, български политик, граждански активист и доброволец в Чуждестранния легион към Териториалната отбрана в Украйна, Facebook:
„Кадър 1
България, края на 90-те. Зима. Отивам да видя един приятел, който служи в ултра-мега-хипер секретното ракетно поделение близо до София с ракети, кръстени на марка лепило, където през соца даже не давали да минаваш по пътя с фотоапарат. Слизам от влака, отивам на КПП-то, питам дали може да се видя с приятеля. Отговарят ми: ми защо го търсиш тука, той е в кръчмето на гарата.
Връщам се на гарата. Пием евтина водка в пластмасови чашки. Става тъмно, тръгвам да си ходя с влака. „Няма да си ходиш, отиваме на пицария!“. Колко му е – отиваме. Пием бира. Затварят пицарията. Тръгвам да си ходя на стоп. „Няма шанс, идваш в поделението да си допием“.
Не ми трябва дълго убеждаване, прекарват ме през дупка в оградата и сме в поделението. Като за 90-те, условията са гъзарски. Войниците по няколко в стая, по стените ламперия.
Вадят ракия. Пием. Пием още. Пеем македонски песни, още преди цигуларят да почне да ги изпълнява. Пак пием.
Някъде към 3 през нощта вратата на стаята се отваря. Аз съм точно срещу вратата, с пусната дълга коса и краката вдигнати на масата. Насреща ми – някакъв шапкар, на щайга.
„Купонче ли си правите, ракия имате ли?“. А всичките бутилки с ракия магически са изчезнали от масата. „Съвсем не, само джин.“
„Пфу, жалко“. И в този момент успява да ме фокусира. „А този какъв е?“. Аз се панирам.
„Откъде го вкарахте?“
„През оградата“.
Вече с крясък: „Аз колко пъти съм ви казвал, като вкарвате хора, да е през КПП-то, да не искате да застреляме някого?“. И с по-спокоен тон: „Утре да е тръгнал преди сутрешната проверка.“
Изнасям се преди изгрева, с мисълта, че толкова казарма ми стига.
Кадър 2
Украйна, 2022. Зима. В чуждестранния легион съм. Условията са по-добри от много от хотелите, в които съм отсядал.
На опашката за закуска зад мен някакъв се провиква на американски английски: „А вие осъзнавате ли, че сме в най-силната армия на света?“
Прав е. Тук са всички етнически групи и нации. Всички. От монголеца с традиционна конусовидна шапка, през всички славянски народи, западноевропейци и американци, до австралийците.
И всички занятия. Бизнесмен. Дърводелец. Инструктор в морската пехота на САЩ. Маркетинг специалист. Ракетчик от Бундесвера. Счетоводител.
Американецът продължава: „Няма случай в историята, когато робите да са победили свободните“. Пак е прав, и продължава: „Аз се бия заради дядо ми, който е убит от червената армия в Полша“.
Друг продължава: „И моят, в Унгария“. А грузинецът на леглото под моето има жена и дъщеря в Херсон, който е окупиран. Грузинците си имат тяхната причина.
Ние – че сме следващата цел.
Не знаем колко от Украйна ще падне жертва и колко малчики ще наторят украинския чернозем. Юношите не трябва да воюват, в съвременната война те нямат нито опита, нито уменията, нито психиката за това.
Тук няма страхливи новобранци. Средностатистически мъже, чиито деца са вече големи. Няма по-голяма сила от мъж, бранещ свободата, и майка, бранеща децата си. Този път войната е между целия свободен свят и империята на злото“.