Водена от претенцията си за интелектуално съвършенство, нашенската партокрация денонощно заляга в окопите на словесните престрелки. С кого ли? С личности, при раждането на които звездите сигурно са били в неблагоприятно взаимостояние. Затова вместо да аплодират с чинопочитание, благоволение и синовна (че и дъщерна) благодарност „Отците и Майките“ на нацията, взимат, че вече си фантазират за смяна на цялата система за държавно управление.
Факт е, че една напълно различна парадигма за държавно управление – каква изненада! – е напълно възможна. И се нарича „демократичен републиканизъм“. Когато гражданите престават да бъдат само пасивни управлявани и се превръщат в активни участници в този процес. Сферата на властприлагането (властимеещ е само суверенът!) пък престава да е населена с пастири на „стадото“ граждани. Като се превръща в позиции на доверие, което им е гласувано от избирателите. И което делегирано доверие избирателите имат право да оттеглят дори твърде по-рано от изтичането на изборния мандат. Когато доверието не е оправдано. Понеже, както вече масово се ориентират моите сънародници и сънароднички: „Аман от мандатни царчета и царкини!“.
Всъщност каква е реалната ситуация?
Теорията, а и самото функциониране на политическия пазар свидетелстват, че би било невярно и чиста фикция, ако политическите институции са представяни като структури единствено на доброволно сътрудничество, решаващи проблемите на колективните действия. Като удовлетворяват ползата за всички заинтересовани страни. В действителност политическият процес е в състояние често да променя ролята на институциите. Те могат да се явяват нужни и полезни за част от гражданите и „вредни“ или ненужни – от тяхна гледна точка, – за друга част от гражданството. Тези флуктуации във функционирането на институциите се определят от действията на лицата, притежаващи властови потенциал и които са в състояние да влияят върху формирането и дейността на институциите. Затова при функционирането си те демонстрират своя ипостас – способността им да се изявяват в различна роля. Както да бъдат ефективни структури на сътрудничество, така и да се изявяват като формирования на принуда и подтисничество. Факт, който обосновава необходимостта на активирането на гражданското участие в държавното управление.
В своя анализ „Недемократичната дилема“, публикуван през април 2018 г. в сп. „Джърнъл оф демокраси“, Йаша Маунк – лектор по политическа теория в Харвардския университет, разглежда растящото недоволство от социалната действителност сред широки маси от населението в Съединените американски щати, Западна Европа и други държави. Въпреки това обстоятелство техните управляващи малцинства (спрямо общия брой на гражданите) тиражират претенцията за наличие в техните страни на либерална демокрация.
Но Йаша Маунк ги дефинира като „недемократичен либерализъм“. Такава система е либерална, но не успява да функционира съгласно демократичното обещание да позволи на народа да управлява. Въпреки че в повечето случаи тези системи уважават върховенството на закона и до голяма степен защитават правата на малцинствата, те не съумяват да превърнат предпочитанията на избирателите в публични политики.
Това положение поражда „антидемократична дилема“. От една страна отчуждението на суверена от участие в държавното управление е обезпокоителна по нормативни причини. Но също така е и напълно неблагоразумно действие, акумулиращо социално напрежение – една от основните предпоставки за обществени вълнения и дори за революционни катаклизми. По този начин бива изневерено на едно от водещите обещания на либералната демокрация. Създава се дълбоко недоверие в политическата система, която става все по-ерозирана с всяка изминала година. Логично е да бъде направен изводът, че стабилността на системата зависи от намирането на модус вивенди обикновените граждани да почувстват, че те активно участват в държавното управление. Но, от друга страна, технократските институции (банките, съдебната сфера, търговските споразумения), които са важен фактор в развитието на недемократичния либерализъм, понеже са извън прекия контрол на гражданите, извършват важна дейност, като участват в решаването на първостепенни проблеми, например обществената сигурност и икономическия растеж. Премахването на тези институции вероятно би направило живота на мнозина граждани по-тежък, и би подкопало процедурната легитимност, на която демокрациите винаги, в известна степен, са разчитали. Именно защото този проблем не би могъл да бъде разрешен чрез формално връщане на властта на гражданите, то процесът на редемократизацията е наложително да отразява едно модерно интерпретиране на философията на демокрацията.
Кои са факторите, които се противопоставят обективно на повсеместното приложение на пряката демокрация? Това са голямата по размер и с многобройно население национална държава, и невъзможността то да бъде събирано на едно място за взимане на държавнически решения. Също е препятствие и все по-ускорената динамика в управленската сфера. Универсалното решение на проблема за установяване на демократично управление е внедряването в практиката на контрол от страна на суверена върху цялата сфера на държавния мениджмънт. Необходимо е този контрол да е със съответния резултатен санкциониращ потенциал. Редемократизацията може да е успешна не посредством премахването на институциите, чрез които се реализира държавното управление, а като те бъдат реконструирани. Макар и никъде да не са систематизирани локално, налице са разпръснати глобално различни добри практики в тази насока, като те са въведени в отделни държави. Например в Холандия отнемането на властовия потенциал на гражданите от страна на неизборните съдии, като последна инстанция при законотворческата дейност, е осуетено посредством член 120 от конституцията. Според него нито един национален съд не би могъл да оспори конституциосъобразеността на парламентарните актове, респективно на резултатите от национален референдум.
Проблемът е с контрола върху елитите или често (псевдо)елитите относно реализирането от тяхна страна на обществения договор в интерес на гражданите. А не той да е с приоритет на самозадоволяващите се интереси на управляващите малцинства. Тази тема, която, доколкото е реализирана като политическа практика в България, то тя е изцяло под мантрата на „Светата троица“ – независимост, противотежести, взаимен контрол на трите власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. Следователно е изцяло в елитарното пространство, съгласно понастоящем съществуващата нормативна база у нас. Посредством която българският суверен е изшутен извън тъчлинията на територията, върху която се реализира държавното управление.
Необходимостта от контрол е посочена още от Джеймс Медисън – един от „бащите-основатели“ на Съединените американски щати, когато съчинява своето знаменито изказване за № 51 от серията публикации във „Федералист“: „Ако хората бяха ангели, не би имало нужда от никакво правителство. Ако ангелите управляваха хората, нито вътрешен, нито външен контрол над правителството не би бил нужен“.
Дори такъв убеден апологет на едноличното управление като Николо Макиавели стига до заключението, че „Ако на някаква република изпадне такъв късмет, че който и да е от нейните граждани, както ние говорихме по-горе, със своя пример би ѝ помогнал за обновяването на законите … такава република би съществувала вечно“.
Налице е наложителност от целенасочено създаване на теоретична основа за преструктуриране на държавното управление, така че то да функционира като „демокрация на контрола“. Текстът към траурния марш за погребението и на двата социални експеримента – „социалистическата демокрация“ в нейния европейски вариант, и „либералната демокрация“, които наистина се различават по доминиращата форма на собственост, но всъщност са разновидности на „константната елитокрация“, е в заключението на датския физик Нилс Бор (1885–1962 г.), един от създателите на квантовата теория: „Обратното на едно правилно твърдение е погрешното твърдение. Но не е изключено пълната противоположност на върховната истина да е друга върховна истина“. Истина, която би била социално валидна за оптимизиране на общественото развитие.
В своята статия „Погубването на демоса. Неолибералната скрита революция“ професорката по политология от университета в Бъркли, Калифорния, Уенди Браун, подробно анализира как неолиберализмът, който е основен вид рационалност, цялостно разрушава базовите елементи на демократичния потенциал на социума. Тезата на У. Браун е, че пазарите и парите не просто изкривяват и разрушават демократичния компонент в обществото. Освен това политическите институции и решения все повече се потискат от финансовия и корпоративния капитал, така че държавното управление все повече доближава матрицата на плутократичната власт – тази на богатите, която служи да удовлетворява интересите на богатите.
Същевременно върху мнозинството от гражданите извън върха на социалната пирамида е стоварено бремето да бъдат отговорни за себе си в една невъзможна степен. Ситуацията е маскирана като „уважение на индивидуалните права“. Целта е да е възможно максимално да бъдат съкратени социалните разходи на държавата. Тяхната големина в немалка степен се определя от големината на данъците, които плаща едрият бизнес. Затова орязването на социалните пера в държавния бюджет почти автоматично води до намаляване на данъците за най-богатите индивиди в обществото.
Хуманна ли е тази система?
Руският писател, мислител и моралист Лев Николаевич Толстой (1828–1910 г.) пише: „Колкото повече човек дава на хората и по-малко иска за себе си, толкова е по-добър, колкото по-малко дава на другите и иска повече за себе си, е по-лош“. Това определение важи напълно и за която и да е държава.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България