Малко неща останаха оригинални в днешна България. Повечето от заобикалящите ни реалности са по заместване или second hand. Явно типично българска черта е да подменяме оригинала и да създаване нещо като втора ръка във всичко.
Правителството не е избрано от парламента, въпреки че сме парламентарна република по Конституция, то е служебно, назначено от президента. Какви са мотивите му да избере точно тези министри е неясно за обществото. Ако това става веднъж на няколко години, да приемем, че е нормално. Но да ни управляват хора, отчитащи се единствено и само пред държавния глава вече повече от година, не е. Това си е second hand управление чиста проба.
Бизнесът ни до голяма степен, особено този, които печели много, не отговаря на простите изисквания за субект в държава с пазарна икономика. Той разчита не на конкурентоспособност, иновации и борба за пазарен дял в страната и света, а на държавни поръчки по силата на Закона за обществени поръчки. А той, и това е обществена тайна, е с много възможности за манипулиране с цел правилната фирма да спечели.
Друга част от успешния български бизнес е пряко свързана с изпълнителната власт или политическа сила, имаща достатъчно възможности да влияе на решенията на което и да е правителство. Дали това става на доброволен принцип или с натиск, е въпрос на детайли. Достатъчно е да припомним много успешният бизнес на Васил Божков, който ,както се оказа според собствените му признания е давал немалки суми на хора от кабинета, за да прибира печалбата от лотарията си.
Политическите партии в страната също се различават съществено от нормалните по европейски критерии. Те до една са лидерски, тоест създадени около една личност и следващи само това, което съответната личност смята за правилно. Такива демократични принципи като мандатност и сменяемост на лидерите не съществуват. Партиите следват плътно вожда и ако той се оттегли, губят позициите си. Примери много. Най-добре това се видя при НДСВ, но същото, макар и на по-ранен етап е при ГЕРБ, БСП, ДПС, Възраждане. Така на електората години наред се пробутват second hand политици, верни служители на лидера. Те се сменят, той – не.
Дори родната статистика, призвана да ни осветлява по това как се развиваме, колко сме и какви са тенденциите в държавата, не можа да направи едно преброяване като хората, а освен това ни сервира резултатите от него след като изборите за парламент отидоха в историята. Така данните, че сме по-малко от записаните в списъците избиратели не изиграха никаква роля в резултатите и пак се вкарахме в познатия политически тупик.
Станахме членове на ЕС, ама пак не сме като другите. Затова май в Брюксел започнаха да ни гледат под един ъгъл с Унгария, поне що се отнася до позицията ни по войната в Украйна. Всички и там, и у нас знаят, че сме зле със съдебната власт, че няма нито един осъден политик на властова позиция, че проблеми има с главния прокурор, подчинен само на себе си, но неизвестно защо търпят такъв second hand член. Дали ще е задълго?