През 447 година Атилле заявил на кан-урума, че желае да се възползва от своето право да премине през ак-урумските пътища за Ег-Кепе или Мамил (Египет) и се насочил към Истанбул с 200 хиляди тиндарци, аккази и джавъйдци. Урумският град Нуш (Ниш) решил да попречи на преминаването, но бил разгромен. Разгромът така изплашил урумците, че останалите 99 от градовете се предали без бой. Когато Атилле се приближил до Истанбул, то земята внезапно се разтресла и укрепленията на града се разрушили. „Алп Чулман ни помогна!“- възкликнал Атилле и наредил този град да бъде наречен Чулмански. Преминавайки през Истанбул в Кимер (Мала Азия), Атилле се съединил с армията на каспи-българите (днешните азербъйджанци) и продължил през Ерсубулем („Божи град“, Йерусалим) за Авар (Кайро). Там мамилците и иджамите (истинските стари юдеи-библисти, караими), след като пренесли Атилле на ръце заедно с коня му от Ерсубулем до Аварис, присвоили на Туки почетното име Айутен, т.е. „Слънце“ по български и „Бог“ по иджамски (юдейски). Арабите (семитите) пък наричали Атилле Идрис – така те произнасяли неговото име Атряч. Под името Идрис Атилле е упоменат и в Корана. Имайки множество имена, Туки сам обичал да дава имена на хората и земите.
Така той заповядал: Кара-Галидж (Галия) да се нарече Маранг (Франция); областта Бахта-Българ нарекли също Ямгхан („Красивите скалисти планини“,оттук Афганистан); Барджил (Персия) нарекли страната Еран („На Героите“, Иран); Алтъйнбаш нарекли Идел (оттук Италия); Урта-Кермек нарекли Хирман („Красива“- „Хир“ област – „ман“, оттук Германия); Сутдум (Скандинавия) нарекли Бъйряк („Край“- як „на заливите – „бъйр“, оттук „варяг“); Урта-Кашан нарекли Балуджистан („Държава“ -„стан“ „На децата на Българ или Газан“- „Балуджи“, оттук Белуджистан); Ибер (Северна Азия) нарекли Себер (оттук Сибир); Ардар или Булга (Волга) нарекли също Българ-Идел; Северната част на Тамил (Африка) нарекли Мелил („Областта“ – ил „на Нил“ – „Мел или Мил“); Западнен Мелил нарекли Маранкаш („Запад“ – това название породило наименованията „Магриб“, „Мароко“, „Маракеш“); Урта-Тамил (Централна Африка) е наричена Сютдан (оттук Судан); а Къйзъйл Тамил (Южна Африка) – Малгаш; северната част на Баил (Централна Европа) нарекли Чек („Граница“, оттук Чехия), защото тя се явявала граница на столичния окръг; областта Карак (Кракув) нарекли Байлак (оттук Полша) в чест на реката Бистя или Байлак – и двете означаващи „Голяма змия“; областта Бинаджи (Виена) също я наричали Керен или Аждар (и едното и другото означават „Дракон“, от Аждар идва Австрия); река Гурджа (Кура) след сливането ѝ с Араксу („Винена река“ – Аракс) е наречена в чест на каспи-българите или аджарбаите (азербъйджанци), като Аджарбайшан („шан“ – или „сан“ – река, оттук Азербъйджан); областта на планинските българи – абдали или тазиките („с обръснатите глави“) нарекли Тажикистан (понеже в сложните думи „з“ > „ж“, оттук Таджикистан); Даря-Бурджан (Великобритания) нарекли в чест на племето англи („водни“ по български) Англъй-Уба (оттук Англия); безименното езеро в Бай-Банджа (Панония) нарекли Балатъйн („Блатно“, оттук Балатон) или Нантъйн, т.е. „Българско (бала, нан) езеро (тъйн)“; Къйзъйл-хинците (китайците) били наречени „къйтаи“ (оттук китайци, Китай); европейците зачислени на българска служба, нарекли „салбани“ – „дългокоси (сал) глави (бан)“ и оттук „склавини“, „славени“; а азиатците „тюрек“ („верни“, „честни“, оттук „тюрки“, „турци“); урта-урайците (жителите на Средния и Далечен Изток) нарекли къйнчадали („народ от харпунчици“, оттук Камчадал, Камчатка); а урайците превозващти своите товари в Ак-Балъйн (Якутск) нарекли „иделмани“, т.е. „българи“ по урайски; аракъйтаите (меркитите), които станали кара-андаши (автономни васали) на Хон-Българ нарекли бурджати (оттук буряти); отново покорилите се на Хон-Българ тургути („вестготи“) нарекли „аспан“ („български“ – ас „глави“ -бан, оттук испанци, Испания); подчинилите са на Хон-Българ кара-съйбаи (свеви) нарекли „бартугалъй“, т.е. „българско (бар, бала) племе (гал)“ и оттук португалци, Португалия; баръйнджарите и бащарите, живеещи в Кара-Саклан (Украйна) и Утиг (Западното Предкавказие) нарекли „уруси“, т.е. „храбри, храбреци“ (оттук руси, Рус и Русия)…
Атила има принос и в усмиряването на далекоизточните народи и земи и е особено ценен за Япония. Веднъж при Туки-Динлин се явили посланици от крайбрежия народ на тузгарите (корейците) с молба да помогне за обуздаването на морски разбойници, начело с техния вожд Коже. Коже излизал от безименен остров в Именското море (Тихия океан, Японско море) и разорявал крайбрежните земи на Тузгар (Корея). Тузгарите чинно донесли даровете наТуки, които обещали за помощта, след което те заедно се отправили към Именското море. Там навсякъде разбойничели отрядите на Коже. На среща с него Туки му казал: „Аз ще ти дам възможността да си ходиш по живо-по здраво и повече никога да не се вясваш от Имен!“ Коже се присмял и нападнал с огромно копие Туки. Но бедният Коже не е знаел с кой си имал работа, Атилле със своята охранителна войска го прогонил в морето, където разбойникът изчезнал завинаги. Заради подвига на Туки Атилле и осигуряването на мир в страната, той бил възпоменаван винаги. Благодарение на Атилле организирано се заселили първите хора на остров Имен (Япония) и образували на него свой бейлик (княжество). Този бейлик те го нарекли Туки (оттук Токио), а неговата столица Къй Утау („Островът на Къй“, т.е. на Атилле, Киото). Според тази столица целият Имен също започнали да наричат Къй Утау. А проливът между Имен и Чин (Китай) започнали да наричат Хон-су („Хунската Река или Вода“, оттук – названието на най-големия японски остров Хонсю, върху който впоследствие се прехвърлило това наименование).
През 450 г. кан-урумът обещал на Атилле да му осигури за женитба сестрата на кан-рамила Кюннар („Красиво Слънце“, Хонория). Подкупени от кан-урума хора през същата 450 г. действително се сдобили със съгласието на Кюннария за брак с Атилле. Вуйчото на Атилле Хайджи (Аеций) получил от Туки нареждане да подготви Бай-Галидж (Галия) към преминаване под българско управление в качеството на зестра на Кюннария. Но вместо това Хайджи започнал съвместно с Будар („Божи Камък“)- командващия рамилските сили в Бай-Галидж и улугбия на тургутите или дургутите (вестготите) Таудар, („Голям камък“) да подготвят на Атилле засада: нали Хайджи си мечтаел тайно да възстанови Урумската империя и да стане неин император, с тези мечти той се заразил от една лабъйтска секта (юдеите левити, талмудисти).
В края на 450 година Хайджи съобщил на Атилле, че Бай-Галидж са готови за среща с Туки и че нека за този безопасен край Тукъй да вземе със себе си не повече от 50 хиляди бойци, за да не плаши местните мирни жители. Атилле така и искал да постъпи, но на курултая (военния съвет) улубият на джавъйдците (гепидите) Ардар (Ардарих), отговарящ за разузнаването, съобщил на Туки за някаква непонятна суетня в централните части на Бай-Галидж и призовал императора с оглед безопасността си да вземе със себе си не по-малко от 200 хиляди бойци. Императорът за да не изглежда боязлив взел да възразява, но неговият по-малък брат Абраш Курев („Хорив“), наместник на Урта-Кермек (Германия), Суддум и Алъйп-Бъйрман (Североизточна Франция, Белгия) и любимец на войската, с небрежна усмивка отбелязал: „Аз също бих взел 200 хиляди бойци, но не за безопасност, а за вдигането духа на кермекците. Ако кермекците видят наша 50 хилядна войска, то те непременно ще преценят: „Хон-Българ е видимо отслабнала“ – и ще паднат духом. А ако покрай тях минат 200 хиляди българи, те ще решат: „Хон-Българ е силна както преди!“ и ще се ободрят!“
Като размислил, Атилле се съгласил с доводите на Абраш и решил да вземе със себе си в Бай-Галидж 200 хиляди воини: 100 хиляди тиндарци (азиатци), радващи се да покажат своето юначество, 60 хиляди джавъйдци на Ардар, 20 хиляди есегели на Тулуш и 20 хиляди маранги (франки) на бий Илдар (Хилдерих, краля на франките)…
През месец Нардуган (декември) всички, освен марангите, които трябвало да се присъединят към войската в Алъйп-Бъйрман, се събрали в Есегел (Сегед) на военен преглед. През месец Улуг Къйрлач (януари) войската, след като извършила обред в почит на Тангра в карамаджа Бийсу, с маршова музика се отправила към град Туйра (Туйра – „Дъб“, Трир), за съединяване с армията на Илдар. Когато войската пристигнала до този град, столица на Абраш, се разбрало, че в Бай-Галидж се разразил метеж на Будар. Към този метеж се присъединили 300 хиляди галиджийски рамилци (римляни от Галия), омърсени от заблудите на тюре-юлъй (католицизма), 200 хиляди тургути на Таудар, които атакували армията на Сонге Бан и 30 хиляди маранги, които вече извършили нападение над Туйра. Гарнизонът на Туйра с лекота отбил атаката на марангите, но повече от това не могъл да направи.
Вестта за метежа разтревожила Атилле и той заповядал войската бързо да се насочи към град Мич (Мец). Мич вече е град в Бай-Галидж, а това означава, че Хайджи бил длъжен лично да посрещне императора в него. Но се оказало, че Хайджи го нямало в Мич, заради което Атилле веднага наредил Илдар да стане новия наместник на Бай-Галидж. А самият град се бил присъединил към метежниците. Воините започнали да дълбаят неговите стени, но работата се затягала и Атилле заповядал на войската да продължи нататък, на помощ на обсадената в Ар-Алан (Орлеан) българска армия на Сонгебан, през града на умайджанките (амазонките) Леутъйш („Градът- „тъйш“ на Дракона – „Леу“, Лютеция, Париж): от Леутъйш било по-лесно да се мине към града на Сонгебан Ар-Алан, отколкото през Мич…
Но тъкмо българите си тръгнали от Мич, когато неговите стени, подбити от стенобитните машини, рухнали. Тиндарците веднага стремително се втурнали в града и го разгромили за да сплашат всякакви други метежници. Това се случило през месец Сабан (април), свещен за българите, което дало на Туки твърдата увереност в успеха на неговата акция. В Леутъйш Атилле бил посрещнаст с радост от умайджанките („амазонки“ идва от тази трьок-българска дума) и провел тук, в карамаджа Барадж (оттук името на Париж, а на мястото на това тенгрианско светилище по-късно от католиците е издигнат храма „Парижката Св. Богородица“, съотвестваща на тенгрианската майка-богиня Умай), разположен на острова на Сена („Голяма река“ <„Су-ена“ на трьок-български) обред с поклонение към алп-биката Умай. Предводителката на умайджанките Шан-Еваба (Женевиева, Св. Геновева) показала на Атилле най-безопасния път към Ар-Алан, по който българите бързо и незабелязано за тургутите се доближили до този град и го освободили от вражеската обсада. Тукъй влязал в Ар-Алан и обявил за преминаването на Кара-Галидж или Бай-Галидж под българско управление, което довело до възторг у жителите. „Давай по-нататък и наказвай метежниците като бич Божий!“ – му викали гражданите.
Когато към града започнали да се приближават разбунтувалите се рамилци на Будар, Атилле извел своята войска на широкото поле на половин ден път от хълма Чулем или Чатъйр за да срещне врага в честен двубой. Хайджи Яучи заедно със своите алани и тургути (вестготи) застанал на тоя хълм и организирал силен лагер, с надеждата да отбие племенника-император. А върхът на хълма представлявал карамадж (тенгриански молитвеник), където българите не би трябвало да се бият. Затова Атилле заповядал воините да заемат само склоновете на хълма и да не се сражават на върха му.
В деня преди Улуг Джиена („Великият Джиен“ се празнува от българите всяка година на 23 юни), т.е. в „Деня на Таргиз“ (22 юни, е Празникът на българската държавност) българите видели в небето Баръйс Кубар Бабай (алп на бурите, мълниите, небесния свод и воинската слава) и в единна вълна се нахвърлили срещу метежниците. До настъпването на нощта врагът бил разбит навсякъде и отстъпил по склона на огромния хълм Чулем, където през нощта се окопали. Таудар загинал в битката, а неговият син Таргизман (Торизмунд) останал на Чулем с Будар. Таргизман не бил такъв ненавистник на своя български народ като Таудар, и останал само заради това, никой да не може да го обвинява в страх и дезертьорство.
В деня на Великия Джиен (23 юни 451 г.) Атилле заповядал на всички да се приготвят за атака. Преди самата атака при него дошъл главният келбир (върховният жрец) на галиджийците (галите) Арджан и казал: „Моето гадание показа, че ако ти излезеш от лагера през този ден, ти ще бъдеш убит!“ Тогава Атилле заповядал на Сонгебан да оглави атаката срещу Чулем. А тиндарският бий Арбуга казал на императора: „Аз не вярвам в предсказанието на Арджан, разреши ми аз да облека твоите бойни доспехи и да проверя верността на това предсказание!“ Атилле му разрешил, и преоблечен в неговите доспехи, Арбуга заедно със Сонгебан се втурнали в атака срещу Чулем. В тази атака Арбуга бил убит, а Сонгебан попаднал в плен, но и Будар получил смъртоносна рана, Таргизман получил тежко нараняване и изпаднал в забрава. Атилле заповядал на неговата войска, която избила 50 хиляди тургути и 100 хиляди урумци срещу 40 хиляди свои загуби, да обядват и след това да продължат атаката по Чулем. Рамилците като видяли от хълма, че българите не смятат да си ходят, започнали да бягат от Чулем с цели тумени (дивизии). Таргизман така и не се оправил от раните, не не поискал да отстъпи своята власт на роднините, които му казали: „Ти си инвалид и по българските закони нямаш правото да ни управляваш!“ Тогава роднините се събрали и го убили без всякаква злоба към него, а само спазили закона.
Когато българската войска след обяда отново се вдигнала срещу Чулем, видели че хълмът е опразнен. Атилле, като поздравил войската с пълна победа, наредил на Илдар, с ръцете на предадени му 200 хиляди пленени рамилци да погребат загиналите и се насочил с войската към град Таргиз. Там българите си починали и от тук си тръгнали в обратния път…
[В двете битки паднали най-много тургутци (остготи) и заради това нарекли тази местност Худ Алан („Готско Поле“ на трьок-български) В романските езици в съставната българска дума „худ-алан“ е настъпила пълна фонетична десимилация: „Худ“ > „Кат“, а „алан“> „алун“/“алон“, вследствие на което в западноевропейската история и география възниква и остава в историята словосъчетанието „Каталунска битка“ и „Каталунско поле“. В географските карти на Франция днес Каталунското поле никъде не фигурира като наименование, както и със свои граници. Общо взето днес това е прословутата с пенливото си вино област Шампан. Но като анализираме етимологията на „Шампан“, е видно че тя произлиза от трьок-българското име на алпа Сабан (дух на плодовитостта и тревопасните животни). Както се споменава в българските източници, на върха на хълма Чулем е имало карамадж, където очевидно е почитан алпа Сабан и околната област е наречена на него. В по-късно време придобива днешното френско звучене. Днес това място е заето от военен полигон за артилерийски оръжия, над селището Mailly le camp, на 45 км. северно от Труа. Най-високото място, където се предполааг, че е бил карамаджа, е плътно залесено с дървета.]
… Прощавайки се с Илдар, Атилле му предал своя указ за заемането от марангите (франките) на Бай-Галидж и този указ марангите изпълнили, но значително по-късно, в началото на VІ век….
Хайджи обещал да предаде на Атилле в Бай-Галидж неговата невеста Кюннария (Хонория), но не изпълнил своето обещание и се скрил в дън горите в Бай-Галидж. Илдар не успял да открие Хайджи, тъй като обидил рамилците в своята област с това, че екзекутирал значителна част от пленниците и курязите (християнските свещеници) за техните призиви в борба срещу българите и в отговор на това рамилците помагали на Хайджи да се укрива…
Валентин ВЪТОВ
Следва продължение