Едно съобщение в Анонимния Римски Хронограф от 354 г. от известно време все повече привлича вниманието на изследователите на българското минало. То гласи: “ Ziezi ex quo Vulgares“ – “ Зиези, от когото са Вулгарес“, като Vulgares е приемано за най-ранното споменаване на българския народ и неговия родоначалник, според някои историци, а според други – става дума за друг ( неизвестен ) етнос и текстът няма нищо общо с българите.
В издадените си досега книги, аз отделям значително внимание на италийския народ волски – един от най-великите, храбри и културни народи на Апенините. За него пишат Плиний Стари в своята „История на Рим“ и поетът Вергилий в поемата си „Енеида“, а също – много по-късно – Уилиам Шекспир в трагедията си „Кориолан“.
Волските не само са известни със своята войнственост и доблест, не само са владели знаменитите пет прастари „сатурнови“ градове на полуострова, названията на които започват с „А“ ( два от тях се наричат Атина, доказателство, че едноименните “ гръцки“ град и култ към богинята, не са създадени от гърците), но и притежават собствена писменост. Сред селищата на волските са градове с имена Мугила и Палуска (силно напомня Плиска ), а столицата на царството им се нарича Привернум ( което тълкувам като “ При върха“). Според италианската историческа литература волските са дошли на Апенините от малоазийската държава Лидия и представляват част от етруските – расените, които са се преместили от Лидия в Италия в по-ранен период. Наистина, волските са приети с мир в Етрурия, което би било немислимо, ако двата народа не бяха кръвнородствени – всъщност един и същи народ. Етруските ( расените, което според мен ще рече “ бръснатите“ – прадревно жреческо съсловие, от което по-късно се е формирал цял народ ) дават земя за заселване на волските, в която те строят градовете Волтера ( „Земя на волските“ ) и Волсинии ( тълкувам това име като „Синове на волските“ ).
Още в първата си книга „Връх България“, в която отделям обширно място на бележития народ волски, а след това и в две мои статии “ Нов прочит на Табула Велитерна“ ( писмен паметник, оставен от волските ) и „Дева Деклуна“ ( волската богиня на снега – м.декември – „Десета луна“), издигам тезата, че името „волски“ означава „вълци“ и че волските носят нашия, българския, етноним. Ето защо България на Котраг е наречена „Волжска България“, а великата река носи названието “ Волга“. Волските всъщност са това звено, което доказва връзката ни с етруските ( расени), а вълкът е свещено животно
за етруски, траки и българи. Неслучайно Ромул и Рем са откърмени от вълчица. В статията си “ Волски, воини, кшатрии“ заключавам, че основните народностни и войнски понятия – volk ( народ ), бой ( произхожда от вой), воин, война и пр. са свързани със сакралното животно “ вълк“ – образец за храброст, доблест, действеност, неумолимост и организираност.
Но щом етнонимът “ българи“ и названието държавата Волжска България могат да бъдат тясно свързани с вълка, следователно и името на Дунавска България – нашето Отечество – ще рече „страна, държава на вълците“ – Вълкария. Коректността ме задължава да кажа, че някой в блог.бг също е стигнал до това заключение, но отбелязвам – той е могъл да се запознае с моите трудове за връзката на волските – вълците с нашия български етноним , публикувани в същия блог.бг и в книгата ми „Връх България“ (2016г.)
Имам всички основания да твърдя, че Vulgares, отбелязани в Анонимния Римски Хронограф, са всъщност волските – променете само “ g“ в “ k“ и ще получите Вулкарес. Заключавам също, че името България означава Вълкария – но тук се появява въпросът защо никъде, освен отчасти в случая с Волжска България, името България не се изписва с начално „В“, а непоколебимо остава написано с “ Б“ във всички паметници, в които се споменава?
Защо?
Защото името България е тайнствен код, двойно скрит за непосветените. То означава и „Пазена земя ( на висшите, великите, големите, белите Богове)“ – от „бъл“,“ бол“,“ бал“ и “ кара“,“гара“ – пазя, наказвам. Българите са натоварени с почетното звание на пазачи на териториите, в които Висшите ( Боговете) живеят или са скрили свои свещени достояния. Ето защо българите са наречени и „вълци“ – пазачи, стражи, на тези свещени територии, които трябва да останат недостъпни за простосмъртните.
В името България и етнонима „българи“ срещаме тази двойнственост, характерна за заключените с „двоен печат“ понятия от древността, които трябва да останат вечна тайна – като например понятието “ мафия“.
Преводът на България като “ пазена, охраняема земя“ логично обяснява названията на множеството територии, които в древността са наричани “ България“ – феномен, обясняван досега с “ преселение“.
Това фантасмагорично в повечето случаи “ преселение на българите“ по честотата си би изглеждало като маниакална обсебеност на нашия народ да сменя постоянно местообиталищата си – та да отиде чак и в днешна Арктика, около сегашния Северен полюс, където според картата на Меркадор също е имало „България“. Много по-разумно би било обяснението, че „пазена земя на боговете“ от пазачите вълци- българи, е съществувала на множество различни места в древния свят.
И накрая нещо извънредно любопитно – прочетен отзад напред коренът БЪЛГ, от който произхожда нашият етноним, дава понятието “ ГЛЪБ“ – дълбина, убежище, скривалище, тайна.
Автор: Милена ВЪРБАНОВА