На този ден през 1918-та година американският президент Удроу Уилсън излага своите „14 точки“ за установяване на „траен и справедлив мир“ в Европа и в целия свят след Първата световна война. Основополагащи са принципите на равноправие при разрешаване на междудържавните спорове и суверенитет на народите, като водещи трябва да са историческото наследство, етническия характер и народността на населението в спорните територии. Това коментира във „Фейсбук“ Кристиян Шкварек.
Идеализмът на Уилсън се сблъсква челно с реалполитическото отношение на останалите членове на Антантата, които се опитват да прекроят следвоенния период по правото на силата. Уилсън влиза в редица остри противоречия със съюзниците по отношение на съдбата на победените народи, както и на онези народи и региони, освободени от разпадналите се империи.
На Парижките мирни преговори през 1919 г. единствено той от победителите в Първата световна война се застъпва за загубилата България. Така пресича мераците на Гърция, Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и Румъния Царство България да бъде заличено като държава и поделена между тях. Въпросните им амбиции срещат одобрението на другите три държави победителки от Антантата – Франция, Великобритания и Италия. Президентът Уилсън заплашва, че ще напусне преговорите, ако държавата с вековни история и култура бъде затрита.
Още през лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България, с обща площ над 13 000 кв. км площ. Населението от половин милион българи на Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич да се наричат „прави сърби“. Гърция пък проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че от 1913 г. областта вече е българска. През 1919 г. Атина решава да заграби цялото Беломорие, без да се съобрази, че землището е населено с етнически българи. Румъния, която през 1916 г. извършва погроми срещу българското население в Южна Добруджа, вече я е заграбила.
В такава обстановка през 1919 г. в парижкия замък Версай се срещат победителите от Антантата – Джордж Лойд – Великобритания, Виктор Емануел – Италия, Жорж Клемансо – Франция, и Томас Удроу Уилсън – САЩ. Воден от доктрина в международните отношения, която на конференцията ще бъде подигравателно наречена „доктрината на идеализма“, Уилсън осуетява плана за ликвидирането на България като независима държава и разделянето ѝ на три части. Президентът е безкомпромисен докрай, като заявява, че по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи с подялбата на един народ със самостоятелна държава и вековно минало. В крайна сметка територията на България е намалена, но значително по-малко от тази на другите загубили държави от Оста, както и невъобразимо по-малко от исканията на съседите ни за пълното ни заличаване от картата.
В следствие на всичко това Иван Вазов пише едно от последните с произведения:
~~~~~
УИЛСОНУ
Кат нов Христос оттатък океана
издигна ти евангелие ново,
отдъхна си земята, с кръв обляна,
пред твоето миротворяще слово.
И поздрави светът зората ясна
на любовта. И поздрави той века,
че край полага на враждата бясна
и че човек ще вижда брат в човека.
И ний, за правда дето ляхме кърви,
казахме си: „Тоз глас висок не лъже.
Изгря денят на правдата!“ – и първи
сложихме си победното оръжье.
И правда чакахме – дойде насилье,
любов ожидахме – срещна ни злоба
безжалостна – каквато не таил е
и самий пъкъл своята утроба!
Видяхме – късно! – че на слаб чест няма,
ръце без меч – ръце са за верига…
Разбрахме – късно! – че реч блага е измама,
че писан договор „парче е книга!“
О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?
Надви нощта на факел благороден.
И твоя глас и пустиня се разнесе,
и твоя зов за мир оста безплоден!
Звучеше в твоя зов речта Христова,
но той кат нея бе осмян… забравен –
не бил готов светът за таз обнова,
не бил узрял духът за подвиг славен.
Празнува пак неправда и коварство,
венец от лаври носи пак лъжата!
Ликува злото: божието царство
не иде – то е още в небесата!
И гледам пак море от мъки люти,
и плач, и стон из родните предели,
гнезда напуснати, тегла нечути
на братя, слънчице едвам видели!
А стид? А свян? А съвест человешка –
нима са те потребни на юмрука?
И тоз мир безподобен? Гавра тежка
над разпнатий страдалец тука!
Ужасна бе войната, без пример е
в исторьята; но на кръвта ѝ петното
не е дотолкоз черно, както чер е
тоз срам, навека лепнат по челото.
16 октомври 1919
Иван Вазов