Саудитска Арабия, едно от най-сухите места в света, постигна нещо невероятно – накара дори пустинята да разцъфти. Как стана това и кои са факторите, които допринесоха за богатството и възхода на тази страна?
Саудитска Арабия е едно от най-сухите места в света. Въпреки това страната днес успява до голяма степен сама да произвежда необходимите ѝ хранителни продукти и дори да изнася големи количества жито, плодове и млечни произведения. А сателитни снимки показват, че насред пустинята в северната част на Саудитска Арабия има тучни зелени полета с буйна растителност на голяма площ. Също така очевидно е, че те не са възникнали по естествен начин. Как е възможно това?
През 70-те години Саудитска Арабия започва да развива т.нар. пустинно земеделие, за което използва малкото налични водни източници в страната. Тя е без реки и езера, няма и области с богата естествена растителност, тъй като валежите са оскъдни или изобщо липсват, пише „Нешънъл Джиографик“. Изданието обяснява, че през вековете саудитците са успявали да задоволяват основните си потребности чрез оазиси, а по-късно и чрез инсталации за обезсоляване на вода. Но някои по-нови проекти и промени в пустинята междувременно са увеличили значително потребностите от воден ресурс.
Под натиск от петролната криза
За началото на пустинното земеделие в Саудитска Арабия, поставено през 1973 година, пише и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ в обширна статия. Тогава, заради Шестдневната война срещу Израел, арабските държави ограничават производството си на петрол. Идеята е била западните страни да бъдат подложени на натиск заради подкрепата, която оказват на Израел. В резултат от това цената на петрола се повишава от 3 щатски долара за барел (около 159 литра) до 12 долара.
Саудитска Арабия се опасявала от евентуални ответни мерки от страна на Запада заради резкия скок на петролните цени. А по онова време тя все още била силно зависима от вноса на хранителни продукти от други страни. Тогава правителството в Рияд поставило началото на мащабна програма за продоволствено самозадоволяване. Селското стопанство било подпомогнато с щедри субсидии, а фермерите получили разрешение да използват запасите от подпочвени води на Кралството.
От вносител на храни към износител
Започнало изграждането на стотици изкуствени системи за напояване. Само между 1990 г. и 2015 г., например, във Уади ас Сирхан – сух северен район, недалеч от границата с Йордания – именно по този начин били усвоени над 1000 кв. километра земеделска земя. Площ, по-голяма от тази на която се простира германската столица Берлин.
Обработването на сухите и пустинни земи станало възможно единствено чрез експлоатацията на подпочвените води. При това част от тях се изпомпвали на повърхността от 1 км. дълбочина. Напояването ставало с огромни автоматизирани мобилни системи за разпръскване на водата. Обикновено те обхващали пространство от няколкостотин метра, но достигали и до диаметър от 3 километра.
Така през 80-те години на миналия век страната постепенно се превърнала от вносител на храни в износител. Дори станала шестият в света износител на пшеница. Днес Рияд изнася значителни количества зърнени култури, зеленчуци, плодове и млечни продукти.
„Камилите не летят, пустините не цъфтят“
Водата, точно както и петролът, е невъзобновяем ресурс. Тази, която се използва за напояване, е от стари запаси на повече от 30 000 години. Хидролозите я наричат „палео вода“ или „вода от Ледниковия период“. Заради малкото количество валежи на практика тя не се възобновява. Според доклад на ООН, от 1980-те години до днес нивото на подпочвените води в някои райони на света е спадало с до 6 метра годишно.
Още през 1990-те години първите водни кладенци в Саудитска Арабия започват да пресъхват или да дават единствено солена вода. Правителството в Рияд реагира, като намалява чувствително субсидиите за зърно. Това обаче не довело до желания ефект, а водното потребление не отбелязало сериозен спад. Причината била нарасналото отглеждане на зеленчуци, както и фуражи за животните.
Държавните субсидии за напояване на пустинята де факто довели до огромно разхищение на ресурси, се твърди в доклад от 2004 г., който е озаглавен „Камилите не летят, пустините не цъфтят“. Негов автор е Ели Елхадж, бивш управляващ директор на Арабската национална банка. Същата политика на водна експлоатация продължила и през 80-те и 90-те години. Прекратяването на субсидиите се забавило поради съпротива от страна на управляващите елити, които в продължение на десетилетия печелели добри пари от пустинното земеделие.
Едва през 2008 г. саудитското правителство слага край на тази политика за експлоатация на водата и създава план как окончателно да преустанови производството на пшеница. А през 2015 г. обявява и решение за постепенното спиране на производството на фуражи.
„Износ“ на проблемите в чужбина
Решенията на саудитските проблеми обаче на практика се „изнасят“ в чужбина. Това е сенчестата страна на саудитския бум в земеделието. Пример за това е компанията Almarai – един от най-големите саудитски производители на храни и сред най-големите световни производители на мляко и млечни произведения. Компанията постига това, като наема или купува обработваеми площи в други части на света. През 2014 г. групата придобива около 40 кв. км. земеделска земя в окръг Ла Пас, Аризона. След това земеделието там напълно променя своя характер и се адаптира към производство на фураж за износ в Саудитска Арабия.
Люцерната постепенно става основната култура в земите на саудитската компания в Аризона. Това се постига отново благодарение на изпомпване на подпочвените води. Затова проблемите се пренасят и към САЩ. Заради спадналите нива на подпочвените води много от старите американски ферми днес са принудени да задълбочат съществуващите кладенци или да изграждат изцяло нови. А това е добър пример как в глобализирания свят проблемите често се проявяват не там, където са създадени.