През 2022 се разпадна световният ред, установен след Втората световна. Светът пак се раздели като през Студената война и става все по-трудно управляем. Ивайло Дичев за трагедиите през 2022 и няколко абсурда от България.
Помните ли вица за песимиста, който се вайкал, че по-лошо не може да бъде, а оптимистът отвръщал „Може, може“?
Започваме с войната на Путин и преобръщането на старата комунистическа идеология в национал-социалистическа, основана върху етноса, кръвта и земята. Само ще спомена абсурда в това да унищожаваш градове, да прогонваш милиони от родината им, да избиваш деца, да изнасилваш жени на народ, който твърдиш, че бил твоят. И ще сваля шапка пред неочаквания кураж на украинците, които, поведени от удивителния Зеленски, съумяха да спрат нашественика и да обърнат фронта.
Най-страшното, което се случи, беше, че се разпадна световният ред, установен след Втората световна: една от членките на Съвета за сигурност на ООН, който има за цел да опазва мира и границите, брутално нападна съседката си. Не че този Съвет някога беше успявал да играе съществена роля – той се блокираше с непрестанни вета ту на западните членове, ту на Русия и Китай. И не че членките му не бяха нападали различни страни от развиващия се свят, за да сменят режимите там. Но за първи път една от самите тях си позволява да анексира за собствено ползване територии, завладени със сила. Говорим за притежателката на най-големия брой ядрени бойни глави (с около 500 повече от САЩ), която системно шантажира света с апокалипсис.
Никой не може да разбере какво точно иска Путин
Катастрофата е не само хуманитарна и дипломатическа, но и интелектуална, защото никой не може да разбере какво точно иска застаряващият диктатор и съответно как би могло да свърши всичко това. Едни очакваха бърза победа на Москва, други се надяваха на дворцов преврат срещу Путин, трети предвиждаха дълга война на изтощение, четвърти брояха колко ракети са останали на руската армия, пети се чудеха кога общественото мнение в демократичния запад ще загуби интерес към „караницата в една далечна страна между народи, за която не знаем нищо“ (по израза на премиера Чембърлейн при инвазията на Хитлер в Чехословакия, 1938). Истината е, че никой не знае и неяснотата усилва усещането ни за обреченост.
Обаче. НАТО възкръсна от „мозъчната си смърт“ (по думите на Макрон), а демокрациите мобилизираха огромни ресурси за подкрепа на украинската армия и бежанците. Припомнихме си позабравените ценности, върху които е изградена западната цивилизация, станахме свидетели на възхитителна солидарност от обикновените граждани. Позитивен ефект имаше и осветяването на предателите – и на платени от Кремъл пропагандисти, и на пропутински партии, а и на цели държави като Унгария или България.
Но през 2022 тази решителност на демократични свят не доведе до очакваните бързи резултати: санкциите, казват, ще подействат сериозно чак догодина, а руското общество, което се надявахме да се вдигне срещу безумието, се оказа смазано от тоталитарния режи и зомбирано от пропагандата. Както беше навремето и германското, което воюваше до последното мазе в обкръжения Берлин.
Проблемът с Китай
По-лошо: светът се раздели отново както по времето на студената война – Китай се надява да направи Русия свой суровинен придатък, страни като Индия нехаят за световния ред и гледат нещо да спечелят в бъркотията. Някои говорят за край на глобализацията като форма на световно разделение на труда. Връща се протекционизмът (към него се обърна дори Байдън!), а с него идва и перспективата за едно сериозно спадане на благосъстоянието на света. Добавете инфлацията, породена от шеметното покачване на цените на горивата и ще си представите какво следва.
Започна да се олюлява китайската икономика, а ако тя колабира, ще повлече всички ни. В Китай се очаква спукване на инвестиционния балон заради милионите непродадени или непостроени апартаменти, в които мнозинството китайци влагат спестяванията си. Същевременно до тежки последствия доведе политиката на Си за нулев ковид, която блокира икономиката. И която беше съчетана с гордото му нежелание да ваксинира гражданите си със западни ваксини, за да не признае така, че китайските не работят достатъчно добре.
Основната легитимация на ККП е непрекъснатият растеж от последните три десетилетия, който нерядко отива към двуцифрени числа. Не знаем какво ще стане, когато той спре или отиде на минус, за което впрочем ще допринесе една глобална икономическа криза. А как изглежда един свят, в който настава хаос едновременно в Китай и в Русия? Страшно е да си го представим.
Климатичният апокалипсис
По-далечната катастрофа пред нас е свързана с климатичните промени, които рискуват да направят планетата ни необитаема. Навсякъде се връщат въглищата, а десни анализатори вече несдържано се подиграват на зелената сделка. Конференцията за климата в Египет направи тъжни констатации; единствената позитивна стъпка май беше в ангажиментът богатите страни да помагат на юга, който е много по-засегнат от промените, но това пак значи печатане на пари, които ще помпат инфлацията. Зелените отчаяно опитват да убедят обществата, че руските енергоизточници трябва да се заменят с възобновяеми, но интересът на вносителите се е пренасочил към Близкия изток, където се очакват приходи от над три трилиона в повече през идните години. За пореден път учените информираха, че има напредък в термоядрения синтез, който би решил окончателно енергийния въпрос, но работата е все така далечна. В Москва впрочем нерядко се радват на климатичните промени, защото щели да направят много земи в Сибир обработваеми. Само че климатът е хазарт като войната – не знаеш дали ще спечелиш или загубиш.
Светът – все по-трудно управляем
Светът става все по-трудно управляем и може би това е една от причините за популярност на автократите. През 2022 Обединеното кралство има трима премиери и е в състояние на тотален хаос – до голяма степен заради вдъхновения от популистите Брекзит. Не говорим за Италия, нито за България, а за най-стабилната европейска демокрация. Израел мина през пет избора за последните три години, защото многогодишният лидер Нетаняху е заподозрян в корупционни схеми и прави всичко възможно, за да се спаси. Приликите с България са забележителни.
Крайнодесни спечелиха избори в Швеция и Италия, а във Франция те са втора политическа сила. Лайтмотивът на подобни проекти е втвърдяването на политиката по отношение на мигрантите от една страна, на Европейския съюз от друга. Съседна Турция преживя инфлация от над 80%, а Ердоган вместо да качва лихвите, както препоръчва икономическата теория, взе да ги сваля. В края на годината той успя да осъди основния си опонент, кмета на Истанбул, и може би донякъде се застрахова за следващите избори – кой знае дали няма да оцелее. Орбан пък беше преизбран, после санкциониран от Европейската комисия с много милиарди, но въпреки това си остана на седлото. Да добавим и Тръмп, който обяви своята кандидатура за президентските избори през 2024, въпреки че започна разследване за неговата роля в щурма на Капитолия. В Иран върховният лидер Али Хаменей не отстъпва пред жените, които развяват като знамена хиджабите си. За Ким и Мадуро дори не говорим. Очевидно хаосът предизвиква нужда от здрави ръце. А диктаторите са научили, че трябва да предизвикват хаос, за да има все повече нужда от тях.
Безумните ситуации в България
В съвсем безумна ситуация се оказа и България, където заради предателството на ИТН беше свалено редовното правителство, бяха проведени нови избори и политическата класа се оказа в пълна невъзможност да излъчи ново. Тук, слава богу, здравата ръка се оказа само абстрактно мечтание за президентска република.
Руската зависимост направи така, че войната отекна много по-силно. Оформи се антифашистка коалиция (която Нинова кой знае защо нарича коалиция на войната) и пропутински лагер, където се събраха „Възраждане“ и БСП. Това подкопа трайно единството в реформаторския лагер, а социалистите се маргинализираха още повече с подкрепата си на хартиената бюлетина: сега те не искат с ГЕРБ и ДПС, не могат с ПП и ДБ. Опасността е да се превърнат в още една мъртва тъкан на бъдещия парламент, наред с Възраждане, които не влизат в никакви констелации.
ГЕРБ се оказаха неспособни да сменят лидера си: г-н Митов, който трябваше да го замести, всъщност се държи като говорител на Борисов, когото цялата му партия се е мобилизирала да брани от възможни разследвания. Г-н Гешев се е окопал дълбоко; той вече е толкова спокоен, че обикаля страната като политик пред избори. Насреща потенциалната коалиция на реформата не е склонна на компромиси, въпреки че сондажите предсказват същото съотношение след евентуални нови избори. Все по-ниската избирателна активност и възможните злоупотреби, които позволява новия избирателен кодекс, правят положението още по-тежко. ГЕРБ и ДПС може да имат същите или дори повече места в един бъдещ парламент, но пак недостатъчно, за да управляват. Пуста пропорционална система! Партиите почнаха да се надцакват с професори и академици и всички чакат някакъв експерт-месия, който да ни извади от блокажа.
На проруски позиции застана президентът Радев, който насъска своето служебно правителство първо срещу издигналата го за президент БСП, после срещу подкрепилите го ПП. Той плашеше гражданите с „хаос и разруха“ – формула, която се оказа плитка пропаганда, но медиите я повтаряха от сутрин до вечер и вероятно е изиграла своя електорален ефект. Някои смятат, че Радев се е сближил с Борисов, което поне би дало някакво разумно обяснение, но като че ли не е вярно. Остава чуденето защо този човек се кара с всички, какви точно мотиви го движат. Във всеки случай през тази година президентството безспорно усилваше политическата ентропия.
Държавата, водена от Петков, принципно отказа да плаща за газа в рубли, няколко месеца по-късно служебното правителство коленичи пред „Газпром“, които дори не го уважиха с едно вдигане на телефона. Изолирахме се от западния свят с отказа да пращаме оръжие на Украйна, после 48-ото НС уж коригира позицията, но пък се оказа, че ще даваме оръжие само за тренировки в други държави. А това е подигравка и с Украйна, и със самите нас.
България отлита по тангентата. Не ни приеха в Шенген: уж сме изпълнили някакви мерки по границата, ама дали ни чувстват част от света си? Продължават невежите дебати за това дали да приемем еврото, към което сме привързани с валутния борд и което де факто използваме зад фикцията на загубилия автономност лев. Слава богу правителството на Петков успя да реши абсурдния проблем, който си създадохме със Северна Македония, като го прехвърли на Комисията, но доволни в страната ни няма и за малко се появи призракът на възможна антимакедонска коалиция. Може би най-тъжният епизод през тази година беше бунтът на статуквото срещу машините: българските граждани бяха накарани да мислят за себе си като дебили, неспособни да се справят с един екран, като аутсайдери в дигиталната революция. Честито на победителите.
Дайте да се стягаме и догодина да обърнем тенденцията. Защото както казал оптимистът „Може, може“.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.