Нобеловата награда за мир за 2022 г. бе връчена на 10 декември в Осло на церемония, на която присъстваха норвежкото кралско семейство и членове на норвежкото правителство. Председателката на Нобеловия комитет Берит Райс-Андерсен връчи златен медал с портрет на основателя на Нобеловата награда Алфред Нобел и диплома на беларуския адвокат и активист Алес Беляцки, който беше представляван от съпругата си Наталия Пинчук, както и на представителя на руския център „Мемориал“ Ян Рачински, който е закрит в Русия със съдебно решение, и на ръководителката на украинския Център за граждански свободи Александра Матвийчук. Лауреатите бяха наградени за „представяне на гражданското общество в своите страни“. Алес Беляцки е четвъртият човек, който получава Нобелова награда за мир, докато е в затвора – след германеца Карл фон Осиецки през 1935 г., китаеца Лю Сяобо през 2010 г. и лидерката на Мианмар Аун Сан Су Чжи, която беше под домашен арест, през 1991 г. Пред ФАКТИ говори Наталия Пинчук.
– Г-жо Пинчук, вие държите в ръцете си Нобелова награда за мир. Тя е за съпруга ви Алес Беляцки – правозащитник и опозиционер, който излежава присъда в затвор Беларус. Награда за мир, която се връчва по време на война. Това някаква ирония на съдбата ли е…
– Нобелова награда за мир, която се връчва по време на война… Това е знак, на първо място, за дейността на правозащитниците. И това е така по простата причина, че правозащитниците винаги обръщат внимание на това как действа диктатурата. Всяка диктатура, която оказва влияние на хората в страната, рано или късно става агресивна страна и по отношение на граждани в други страни. Така се стига и до иницииране на конфликти между страните, осъществявайки агресия над тях. В този смисъл Нобеловата награда за мира може да се връчи и по време на война, и в мирно време. Смисълът на Нобеловата награда за мир е да направи всичко възможно, за да предупреди за такива моменти, които са свързани с агресия.
– Когато взехте наградата в ръцете си какви чувства ви завладяха?
– Много се развълнувах, когато разбрах за самото събитие, когато и съпругът ми разбра. Колкото до самата церемония, като заключителен етап, беше много вълнуващо. Това, че дейността на беларуски правозащитник, който се намира в опасна ситуация в затвора, е оценена. Това е голямо признание. Ситуацията, в която се намират сега беларусците в Беларус, също е показана на вниманието на Европа и други страни. В този план, лично за мен, тази награда е много важна. И това е така, защото гласът на Беларус, който се видя през 2020 година и го видяха всички, видяха масовите демонстрации, но също така и този глас на Беларус бе заглушен. Създаде се впечатление, че в Беларус го забравиха, че беларусците не помнят… И сега тази награда е толкова важна, защото чрез нея показваме, че помним беларусците, които са в затворите, които се намират в много тежка ситуация в самата Беларус. И за хората, които напуснаха Беларус, защото много хора бяха принудени да напуснат страната. Под натиска на репресии те бяха принудени да напуснат, за да запазят своя живот и да търсят своето пристанище в други страни. За мен всеки случай, когато говорим за Нобеловата награда за мир, е един много вълнуващ момент. Аз разбирам, че това е много вълнуващо и за всички беларусци, който са разчитали и разчитат на солидарност от други страни.
– Защо на съпруга ви не му бе позволено да предаде текста на словото си, което е искал да произнесе на церемонията по връчването на наградата? Какво се случи?
– Нищо не се е случило. Просто такава е политиката по отношение на тези, които са в затвора. Невинаги писмата от тях пристигат, невинаги в писмата можеш да напишеш това, което искаш. Ще ви дам такъв пример от нашите писма с Алес. Трябва да кажа, че по отношение на Алес има избирателна политика от страна на администрацията на затвора. От него не получавам никакви коментари, свързани с това какво се случва в страната, какво се случва в света. Нашата кореспонденция има достатъчно стерилен характер. Можем да обсъждаме само някакви битови въпроси, защото всяко писмо минава през цензура. Ако има нещо подозрително, то не се предава и се изхвърля. А какво да говорим за писмо, предназначено за слово. Нито едно писмо не съм получила от Алес, в което дори да се споменава Нобеловата награда за мир. А какво остава да ми се даде писмо, в което той е написал словото си, за да го прочета. Това просто не беше възможно.
– В Осло, по време на церемонията, казахте, че „… днес в затвора е цялата Беларус“, но с каква присъда. Всяка присъда има срок. Все някога присъдата свършва… А после…
– Да, казах, че „цялата Беларус е в затвора“, но с какъв срок, както ме питате, ми е трудно да кажа. Ако погледнем на присъдите, които сега издават властите на хората, които са в затворите, то максималните прехвърлят 25 години. Властите разчитат на дълги срокове, но беларусците искат тези срокове да приключат скоро. Да си в затвора е трудно. Беларусците се надяват, може би и на чудо, че всички хора, които са получили тези чудовищни присъди, ще приключат по-рано. Трудно е да се каже как ще се случи това реално.
– Вие сте силна жена, но от какво ви е страх…
– Аз се страхувам много. Общо беларусците живеем под постоянен страх да не бъдем арестувани. И не е задължително да има някаква причина. Причина може да се посочи, да се измисли и да те хвърлят в такива условия, които са нечовешки. Ние помним и знаем много примери как се отнасят с жени в затворите, когато не им дават неща за лична хигиена, когато не им дават лични пратки. Един от последните примери е, когато арестуваха правозащитничката Анастасия Лойку и са я оставили да стои в студен двор няколко часа (б.р. – стояла е без дрехи 8 часа). Говоря и като жена. Когато възпитаваш дете и знаеш, че заради твоята позиция може да те арестуват, а детето ти да го пратят в интернат и да го държат там без да дадат възможност на баба му и дядо му да го вземат и да го отглеждат, да го възпитават, се замисляш. Когато си в затвора, дори и заради твоята позиция може да те хвърлят в карцера… Хората знаят какво е карцер, тези които са чели „Архипелаг гулаг“. Те помнят описанието на тези ситуации, на хладните помещения, в които в някакъв вид трябва да съществуваш. Ситуацията е страшна. Аз обобщавам опита на всички онези жени, които са били или са в такава ситуация.
– Светът признава дейността на съпруга ви, говорим за мир, а в Украйна се води война. Как изглежда тя през вашите очи?
– Колкото до признаването на работата на мъжа ми искам да кажа, че работата му е била в посока на това за обезпечи мира. Той предупреждаваше каква може да е опасността, която да произтече от диктаторски режим. По същество това правеха и правозащитници от други страни. Не му се обръщаше внимание на тези предупреждения и сега виждаме, че се разгоря и върви този конфликт на Русия против Украйна. Това е страшна война. Това не е просто сблъсък на две държави, върви и война за унищожение на хората, на народа. Виждаме цялата трагедия. Виждаме каква инфраструктура се разрушава, виждаме в какви ситуации иска да постави хората руската войска. Сега е студено и виждаме какви разрушителни удари вървят по електропреносна и топлопреносна инфраструктура. Тук не можем да имаме друга оценка, тя е много еднозначна и очевидна.
– Президентът Александър Лукашенко е на власт в Беларус от 1994 г. Какво се случи в страната за тези години?
– Какво се случи… Лукашенко е на власт от 1994 година. Много ще е обобщено да кажа, че се случваше възстановяване на съветската власт и се целеше да се възстанови Съветският съюз. Лукашенко по същество и вървеше към това. Много помнят съветската власт и пустите рафтове, както и други кризисни моменти, които се случваха в края на 80-те и началото на 90-те години. В такава ситуация бяхме и ние. Помним, че казваха, че Беларус е за мир и няма да участва в никаква война. Но ние виждахме и наблюдавахме откъде политаха ракетите към Украйна. За голямо съжаление аз говоря това като белорускиня.
– Имат ли доброто и истината цена, когато говорим за живота на вашия съпруг?
– Да. Всичко, за което говорихме, има цена. Всяко действие има цена. В този случай цената е достатъчно висока и е свързана с това, че Алес и неговите колеги в този момент се намират в затвора.
– Как искате да видите Беларус след 20, 30 или 50 години?
– Беларус винаги е била европейска страна. Ако погледнем и в своята история ще видим, че нашите земи дълго време се разглеждаха в европейски контекст. За съжаление, дългата ни история доведе до това, че Беларус, беларуските земи попаднаха под контрола на Руската империя и дълго време бяха в орбитата на действията ѝ и негативното ѝ влияние. След развалянето на Съветския съюз ние се отделихме от обятията на Русия, но за съжаление не за дълго. Искаше ни се, много ни се искаше, че и ние ще бъдем част от европейското семейство, независима държава, която никого не заплашва, в която има и съществуват демократични закони, в която не се нарушават човешките права. Хората в Беларус са много трудолюбиви. Когато им се създадат тези условия, те ще създадат процъфтяваща страна, процъфтяваща европейска страна. Хората в Беларус са против войната в много голямата си част и това е очевидно. Вижда се еднозначно и в момента кой поддържа агресията в Украйна и кой не. Ние виждаме, че има договорка на Лукашенко с Путин. И в този план бъдещето на Беларус е еднозначно – Беларус не е агресивна страна, Беларус е европейска страна. И искам да мисля за такова нещо не след 50 години, не след 20 години. Аз искам това да се случи по-рано, защото аз съм от това поколение, което искаше да види това още от юношеството си – да живее в европейска и демократична страна. Но, за съжаление, годините си минаха, но има надежда, че нашите деца ще живеят в такава страна, а може би и ние. На мен ми се иска да го видя, и Алес иска да го види, и всички беларусци.