Ана Ангелова / 1933- 1997 / беше истинска красавица от средиземноморски тип / не приличаше много на българка, имаше гръцка и арменска жилка/ и родена за сцената – типична, абсолютна примадона. Още с дебютната ѝ роля, станала и нейна коронна – Кармен, показа, че ще властва на сцената.
През далечната 1958-а, когато бележитият румънски режисьор проф. Жан Рънзеску порази русенци с мащабната си и зрелищна постановка на шедьовъра на Жорж Бизе, / това се оцени като най- добрата сценична реализация у нас на шедьовъра на Бизе/, всички усетиха, че това ще бъде идеалната Кармен – може би най- добрата у нас! – като глас / а гласът ѝ беше рядко красив/, със много специфичен тембър, притежаваше пластиката на професионална балерина, рядко изразителна мимика, голяма музикалност. Години наред, дори когато прехвърли петдесетте, с неизменен успех тя се превъплъщаваше в образа на гордата и свободолюбива испанска циганка и когато друга артистка – българска или чужда – се появяваше в същата постановка, сравнението винаги бе в полза на Ана. Всъщност, тя бе най- добрата и все още и досега ненадмината българска Кармен, въпреки че имахме още няколко отлични изпълнителки на тази трудна роля / Ал. Милчева, Хр. Ангелакова, Ст. Минева/, но Ана Ангелова наистина бе родена за Кармен. Интересно е, че с тази роля тя пожъна огромен успех и на сцената на първокласната Букурещка национална опера, където години наред властваха две световно утвърдени Карменсити – Зинаида Пали и Елена Черней, аплодирани и от нашата публика!
Родена е на 16 януари 1933, под знака на Козирога, в Бургас, в културно семейство. Учи в столичната консерватория, специализира в Милано, при Мерседес Лиопард/ пеене/, Джанандреа Гавадзени /работа с диригент/ и актьорско майсторство при великия Лукино Висконти. Солистка на Русенската опера от 1958 до 1961, след което за пет години „изневерява” на крайдунавския град и работи в Пловдив /там става съпруга на директора- театрал Коста Крушовенски и това, разбира се, ще даде силен начален тласък на кариерата й! /, а през 1965 г. тя ще го доведе в Русе и твърде скоро ще се наложи като първото мецосопрано- примадона до 1980 г., след което, почти до смъртта си / 1997/ е асистент- режисьор. Това са накратко координатите на биографията ѝ. Освен, че гастролира из цяла България и в доста страни на Европа, а също и в : Китай, Монголия, Алжир, Египет, Мексико, Куба, Канада…
Да, Ана Ангелова бе абсолютна примадона в театъра, при все че сред мецосопраните в Русе имаше немалко прекрасни певици/ Пенка Дилова, Ана Георгиева, Евгения Бабачева, Люба Вълкова, за съжаление днес в Русе няма певица от нейната класа, а и на другите ни музикални сцени, а и последната Кармен в Русе беше много компромисна …/. За двайсетина години тя ще направи редица големи роли / но като истинска артистка ще обича и малките, епизодичните и в нейно изпълнение те ще се помнят за дълго!/. Мисля, че беше от онези наши оперни артисти от поколението след 1945 година, които бяха на европейско ниво и за щастие останаха у нас – затова имахме и толкова добри театри…
Особено ѝ прилягаха ролите на царствените красавици, на фаталните жени- вамп, на гордите хубавици. Далила от „Самсон и Далила”, Амнерис от „Аида”, Ермиара от „Лето 893” на Хаджиев, Марина Мнишек от „Борис Годунов”, Теодора- Сара в „Мария Десислава”, Принцеса Еболи от „Дон Карлос”, Жената- вамп от „Пъстрата птица” на Симеон Пиронков /!/… И освен тях още: Азучена, Улрика от „Бал с маски”, Третата дама от „Вълшебната флейта”, Сантуца от „Селска чест”- тази силно драматична роля беше сред най- добрите и дълго играните от нея / пееше я редовно и в Букурещ!/.
Близо 50 бяха героините – главни и епизодични – в които Ана се превъплъти на русенска сцена . Тук бих искал да спомена и пловдивските ѝ роли, които успях да видя. В „града на тепетата” Ана беше забележителна в „Хубавата Елена” на Офенбах / красива, духовита, прелъстителна, остави и един прекрасен радиозапис! /, също в „Кармен”, интересна и като изобретателната и прелъстителна Консепсион в „Испанският час” на Равел, но най- интересна за мен бе като бездушната секретарка- робот в паметната постановка на Бохос Афеян на „Консулът” от Меноти.
Мащабният ѝ оперен темперамент се разгърна не само в драмата и трагедията/ Кармен, Амнерис, Еболи, Улрика, Сантуца, Азучена/, но в комедийните и остро характерните роли. Ефектни и ярки бяха: Берта от „Севилският бръснар”, Дорабела от „Така правят всички”, Фидалма от „Тайният брак”, Марцелина от „Сватбата на Фигаро”, Дуеня от „Годеж в манастира” , Кръчмарката от „Борис Годунов”, Графинята от „Дама Пика”, Цилика от „Царицата на чардаша”… Мечтаеше за Вагнер, но не успя да изпее нето една партия от този репертоар, който според мен нямаше да ѝ лежи особено…
След забележителната ѝ Кармен, която остана единствена и недостигната / новата русенска Кармен се оказа твърде несценична! /, харесвах най- много Шарлота от „Вертер” на Жул Масне. Прецизно и стилно изработена роля от трудния френски репертоар, малко непривична, нова за нея, за темперамента ѝ, решена изцяло в тихата динамика, с меки, акварелни багри. „И акварелът може да изразява страдания”, се беше изразила много сполучливо в критиката си за спектакъла известната оперна историчка и критичка Розалия Бикс. Заедно с великолепният тенор Николай Здравков /Вертер/, един български Павароти! – Ана направи един забележителен лиричен дует, рядко срещан в българския оперен театър. Наистина, внушителен бе актьорският диапазон на тази рядко надарена певица и актриса. И в края на този малък портрет ще си позволя един спомен- акцент – за нейната коронна роля, Кармен, с която тя ще остане завинаги в историята на българския оперен театър.
НЕСРАВНИМАТА КАРМЕН НА АНА АНГЕЛОВА
Кармен… Сигурно това е не само образ, а и идея за любовта. Защото героинята на Проспер Мериме и Жорж Бизе среща смъртта с такова равнодушие, че едва ли бихме допуснали, че се плаши от нея. Животът и смъртта при Кармен не могат никога да се сблъскат, защото любовта ѝ е неунищожима, вечна. Тя е и илюзия, и реалност, и изкуство.
Неведнъж слушах и гледах Ана Ангелова като Кармен в Русе, Варна, София, а също и в Букурещ / а тя изпълни тази роля над сто пъти у нас и на чужди сцени!/ и на всеки от тези спектакли чувствах как – като че ли с всяка фраза се раждаше нещо ново у Кармен и даваше на познатия и обичан образ свежест и острота, които предизвикват и радост, и болка едновременно. И все пак, струва ми се, че тази радост би по- силна – толкова е съвършена музиката на Бизе, така материален и човечен беше гласът на Ана Ангелова, като че ли излъчваше заедно и страст, и трагизъм, и мъдро безстрашие. И за хиляден път тази Кармен, като умираше, и всъщност, побеждаваше смъртта.
Първата поява на Кармен – Ана Ангелова беше темпераментна, ефектна. В бяла копринена блуза и с яркочервена широка пола, с черни разпуснати коси и големи цигански обеци, тя идваше на площада пред цигарената фабрика в Севиля, дръзка, свободна, с блестящата си усмивка, за да завладее ленивия и уморен микросвят на града.
В Хабанерата бе цялата нейна Кармен: ироничните думи на текста на либретистите Мейяк и Алеви и капризните интонации на автентичната кубинска мелодия гениално обработена от Бизе, веднага очертаваха образа й: сложен, магнетичен.
Когато гледах и слушах Кармен на Ана Ангелова си спомнях и за другите ѝ големи роли, но мисля, че тъкмо тази събираше накуп най- ценните ѝ качества: свободно владеене на гласа, ярък драматичен темперамент, пластична фигура на испанска танцьорка, одухотворена сценична външност. Всичко тава определяше успеха ѝ. На всеки спектакъл. И във всеки неин звук дишаха жизнена топлота, естественост, сценична правда. Трудно ми е да забравя мрачната сцена с картите от Третото действие. Гласът ѝ тук така естествено хармонираше и се сливаше с вдъхновената музика на Бизе, намерил за този вълнуващ, преизпълнен с върховни, необуздани страсти момент такива фаталистични, затаено тревожни звуци. И тъкмо тук се изявяваше безспорната дарба на Ангелова – да властва над кулминациите, над най- ефектните мигове от своите роли.
В играта на тази певица и актриса имаше много своеобразие и магнетичност. Нейната Кармен бе тъй сложна и богата – самоуверена и властна, своенравна и заедно с това нежна, очарователна и хитра , и фатална жена. Трябваше да видите очите ѝ – „очи на свободолюбива дяволица” / по думите на Проспер Мериме – създателя на литературния първообраз/ – в сцената, когато я арестуваха в Първото действие.
Да, това не беше само игра, това бе самият живот – живот на едно удивително човешко същество, в което не дишаше , а клокочеше безграничната човешка жажда за свобода…