Ето, че настъпи денят, в който най-очакваното заглавие за 2022 г. да се появи на бял свят – „Аватар: Природата на водата“. Изминаха цели 13 години от глобалния феномен, който бе първият филм от франчайза, но сякаш натрупаното напрежение около чакането се оказа проблем.
Джеймс Камерън логично реши да използва времевата рамка в реалния живот, за да ни пренесе в Пандора точно толкова време, колкото измина от първото заглавие от поредицата. Джейк Съли и Нейтири вече са не просто семейство, но си имат и куп деца. За това време обаче „небесните хора“ са се прегрупирали и идват с нова сила, за да продължат анексирането на чуждата планета.
Нека сега започна от там, че вторият филм от света на Пандора е цели 3 часа и 12 минути. От една страна това е добре, защото някак отвикнахме в последно време да гледаме история, която е разказана от начало до край. От друга страна не получаваме нищо подобно. Камерън вместо това използва времето, за да ни покаже филм на Discovery за въображаемата извънземна планета, която подозрително прилича много на Северна Америка от времето, когато европейските колонизатори решават да завладеят нови територии. Да, идеята е такава от самото начало, но сякаш плочата вече е изтъркана, а и на останалата част от Земята взе да ни писва от мнението на американците, че светът започва и свършва със Западното полукълбо.
Друг съществен проблем е, че филмът така и не може да реши каква история да ни разкаже. За семейството, за войната, за инвазията, за извънземните, за хората, за животните, за какво? Цялото това лутане е замаскирано от висшия пилотаж на специалните ефекти.
И да искам, няма как да разкритикувам екипа от аниматори, които материализират идеите на Джеймс Камерън. Детайлите, с които е олицетворен всеки един елемент, са превъзходни и в една огромна част от филма са единственото, което ме задържа на седалката ми в киносалона.
Надявах се обаче на много повече драма и това сигурно допринесе за разочарованието ми след финалните надписи. Прекалено много силни моменти бяха пропилени и така крайният резултат бе нещо средно между тийнейджърски романс и научнопопулярен филм за моретата.
Сюжетът в същото време бе изключително плитък за разлика от океана, в който героите прекараха почти цялото това време. Някои от решенията на персонажите бяха толкова безсмислени, че на няколко пъти ми идеше да си ударя плесница през челото. Сега дори съжалявам, че не го сторих, защото въздържанието ми се крепеше отново на прословутите очаквания.
Няколко часа след видяното седнах отново да си поразмишлявам преди да предложа своята оценка за „Аватар 2“. Исках да намеря отговор сам за себе си на въпроса – защо първият филм бе толкова успешен? Стигнах до простичък извод. 2009 г. бе апогеят на 3D-киното. Почти всеки филм тогава излизаше в триизмерен формат. „Трансформърс“, „Хари Потър“, че дори и „Шерлок Хоумс“ се предлагаха в новата усъвършенствана технология. Това накара всички ние да се впечатлим допълнително от иначе любопитната история на сините гиганти от далечния край на Галактиката. Днес обаче 3D-то е стара новина и все повече хора предпочитат да платят допълнително пари за IMAX качество, отколкото да си наместват пластмасовите очила през 5 минути, за да не им се размазват субтитрите.
Изпитвам неистово желание да продължа с хейта по адрес на „Аватар: Природата на водата“, но осъзнавам, че почитателите на поредицата няма да се впечатлят ни най-малко.
Прогнозирам, че още в първата седмица от премиерата заглавието ще изкара над $200 млн. в световния боксофис, но ще съм още по-смел в прогнозата си и ще кажа, че интересът бързо ще стихне и надеждите на продуцентите за нови рекордни приходи няма да се оправдаят.
Крайната ми оценка за „Аватар 2“ е 6/10, защото наистина ми омръзна всяка добра идея в киното да се превръща във франчайз с една-единствена цел – пари.