Историята на Русия има своя закономерност и тя може би ще застигне Владимир Путин.
По времето на царете, а след това и на комисарите, руските владетели са изтръгвали огромни жертви от народа си, за да постигнат властта, империята и уважението, които са вярвали, че Русия заслужава, било то поради огромните си територии, природните богатства, културата, идеологията или просто силата си, само за да открият в един момент, че по пътя са изгубили изтощената си, изтерзана нация.
Егор Гайдар размишлява върху този цикличен модел в статия във вестник „Известия“ през 1994 г., като се чуди дали моделът ще се повтори след разпадането на Съветския съюз. Той е вундеркиндът, който оформи първите посткомунистически реформи в Русия.
„Надпреварата на Русия за място в цивилизования свят напомня преследването на костенурката от Ахил“, пише Гайдар.
„Чрез свръхчовешки усилия Русия ще успее да настигне и изпревари, особено в областта на военните технологии. И все пак светът неусетно, но неотклонно щеше да се движи напред и отново след позорни и мъчителни неуспехи страната щеше да се прегрупира за скок и да направи поредния лупинг, и всичко щеше да се повтори.“
Близо 30 години по-късно безмилостните усилия на Владимир Путин да възстанови Велика Русия с груба сила, като при това осакати Украйна с шокираща жестокост и отслаби собствената си страна за десетилетия напред, изглежда се вписват в модела на Гайдар.
Това, което г-н Путин възнамеряваше да направи като бърз поход към Киев, за да установи куислинг режим, се превърна в смущаваща и скъпоструваща борба. Русия все по-често е принудена да отстъпва, както направи съвсем наскоро, обявявайки отстъпление от Херсон.
Друг е въпросът дали руснаците са достигнали точката на пречупване. От началото на инвазията значителният репресивен апарат на Кремъл работи на високи обороти. Той смазва всякаква опозиция на войната. Дори да наречеш войната нещо различно от „специална военна операция“, това може да бъде престъпление.
Най-силната теза на г-н Путин, че „загубата“ на Украйна представлява унизително принизяване на Русия като суперсила, все още намира отклик сред хората, израснали по съветския начин на мислене, в който империята беше много по-силна връзка от национализма.
Независимо дали руснаците наистина приемат променливите оправдания на г-н Путин за войната, става ясно, че има граници на това, което те са готови да платят за неговите реваншистки мечти.
Десетки хиляди руски мъже се втурнаха към границите, след като г-н Путин обяви масова мобилизация. Така те се присъединиха към приблизително стотиците хиляди най-добри и най-умни хора, които избягаха от началото на войната.
Междувременно прокремълските ястреби започнаха открито да се възмущават от некомпетентността на руските военни командири и от огромните загуби, които понася Русия.
Преди обявяването на неотдавнашната масова мобилизация, която беше последвана от обявяването на военно положение в окупираните от Русия райони на Украйна, около 30 % от руснаците отговориха, че са разтревожени.
След издаването на указа този дял се е увеличил до 69%. Измерването на тревожността е един от начините, по които социолозите държат ръка на националния пулс.
Следенето на националните настроения е от решаващо значение и за Кремъл, въпреки че определено ниво на тревожност е в негов интерес. Голяма част от страховете на г-н Путин са насочени не толкова към сплашване на Украйна или Запада, колкото към задържане на руснаците „на борда“.
Говоренето за неонацисти, НАТО пред портите или за упадъчния Запад, който е в предсмъртна криза, както и случайните намеци за потенциален ядрен Армагедон, предизвикват дълбоко вкоренени национални страхове сред руснаците. Те са съвсем естествено наследени от Втората световна война и Студената война. Но тъй като инвазията се проточи, г-н Путин трябваше да крещи „Вълк!“ все по-силно.
В последното му изказване пред контролирания от Кремъл дискусионен клуб „Валдай“ на 27 октомври, доминиращата тема беше лъжливостта на „агресивния, космополитен, неоколониален“, размножаващ се по полов признак Запад. Украйна пък беше посочена само като пример за злото, на което е способен Западът.
И все пак дори пред тази укротена аудитория модераторът вкара нотка на безпокойство и съмнение относно войната.
„Владимир Владимирович, Вашето решение да започнете специална военна операция през февруари, разбира се, беше голяма изненада за всички, включително и за мнозинството руски граждани“, каза Фьодор Лукянов, уважаван анализатор в областта на външните отношения.
„Вие многократно обяснявахте логиката и причините, знаем, но все пак това са решения от такъв мащаб, които вероятно не се вземат без някакъв специален тласък. Какво се е случило преди това решение?“
Г-н Путин даде типичния си отговор за необходимостта да се защитят руснаците в Донбас, но г-н Лукянов продължи да настоява.
„Имате ли усещането, което, честно казано, съществува в обществото, че врагът е бил подценен?“
Отговорът на г-н Путин, разбира се, беше отрицателен. Той инстинктивно знае, че диктатура като неговата се крепи отчасти на страха, но и на способността му да създава образ на сила, компетентност и сигурност.
Руснаците традиционно са доволни да поверят управлението си на силен „хазяин“ или господар, благодарение на това, че имат малък опит в демокрацията. Най-важната черта на господаря е да осигурява стабилност и да изглежда, че знае какво прави.
Ако този договор бъде нарушен, както предупреждава най-великият руски поет Александър Пушкин в цитат, който всеки руснак знае наизуст: „Бог да ни пази от това да видим руски бунт, безсмислен и безмилостен“.
Г-н Путин осъзнава тази опасност. Той често представя „цветните революции“ в Украйна, които на два пъти – през 2004 г. и 2014 г. – свалиха от власт подкрепяния от Русия президент, като катастрофални събития. Според него те са подклаждани, разбира се, от вечно коварния Запад. Той знае, че трябва да увери населението си, че всичко върви по план, че западните санкции не нанасят вреда, че Русия ще възстанови величието си.
Възвръщането на величието на Русия е тема, която г-н Путин разработва от много години насам. Започна от оплакването на разпадането на Съветския съюз като „истинска трагедия“ до изразяването на всепоглъщащата си неприязън към „така наречения Запад“ – основно Съединените щати – за това, че не приемат Русия и него самия като равностойни партньори по сила.
Той се опира на пренаписването на руската история и култура, за да претендира за духовно превъзходство над Запада, който според него е упадъчен и разпадащ се. Той го направи отново в речта си във Валдай, цитирайки, наред с други, Солженицин и Достоевски. Няма значение, че и двамата писатели са били репресирани от държавата, съветската и царската, и че Русия е широко възприемана като клептокрация.
Голяма част от критиките на г-н Путин към Запада се споделят, разбира се, и от Запада. Но г-н Путин подхожда не от гледна точка на информиран анализ, а през съветската призма, която дълбоко изкривява Запада и проектира върху него всички автократични и репресивни машинации на Кремъл.
В това уравнение няма „мека сила“, няма оценка на причините, поради които Украйна може да бъде по-привлечена от Европа, отколкото от Русия. В него има само сфери на влияние, разпределени според правилата за завладяване и контрол, които Западът отхвърли след Втората световна война.
Копнежите на украинците нямат никакво значение; мисията на Русия – на г-н Путин – е да върне на Русия това, което ѝ принадлежи по право на силата.
Що се отнася до въпроса на г-н Лукянов за времето. Ясно е, че г-н Путин е бил накаран да вярва от своите подлизурковци, че една бърза инвазия ще свали незабавно правителството в Киев и ще върне Украйна в двора, и че Западът е твърде далеч, за да направи нещо по въпроса.
Предположенията бързо се оказаха катастрофално погрешни. Но на диктаторите, които държат неоспоримо властта толкова дълго, колкото г-н Путин, не им е присъщо да признават, че някога са сгрешили.
Следвайки модела, очертан от Гайдар, г-н Путин реагира на неуспехите, като изисква от руснаците все повече жертви за все по-жестока война. Но както неговите предшественици откриха, за тяхно съжаление, търпението на народа им не е безгранично.
Серж Шмеман, член на редакционната колегия, бил е шеф на московското бюро на The Times през 80-те и 90-те години на миналия век и е автор на книгата „Ехото на една родна земя: „Ехото на едно руско село“.
БГНЕС