Депутатът Костадин Костадинов, лидер на партията „Възраждане“, беше избран за председател на парламентарната комисия за българите в чужбина. Заради това кадрово решение на Народното събрание авторът на тези редове е готов да се откаже от статута си на „българин в чужбина“ – ако изобщо съществуват такъв статут и такава общност, подопечна на НС.
Българите в чужбина са толкова различни
По света живеят, работят и учат навярно над два милиона души, родени в България. Някои от тях прекосяват границите с българския си паспорт, други имат две или повече различни гражданства, трети пък изобщо нямат ЕГН. Едни са уседнали отдавна, интегрирали са се в новата държава, накупили са имоти, имат там приятели и роднини. Други са заминали само за да изкарат малко пари, след което да се върнат в България. Има такива, които се заселват в държави от ЕС заради социалните помощи, има задомени или командировани, има учени в академични институции, има театрали, художници, оперни певци и певици… Тази общност е толкова хетерогенна, че по никакъв начин не може да се подведе под общ знаменател. Всъщност, извън това, че произлизат от България, тези хора не притежават друго общо свойство, освен че повечето от тях пращат пари на близките си у дома – пари, които в своята съвкупност обикновено представляват най-голямата чуждестранна инвестиция в страната. Година след година.
И г-н Костадинов ще поеме майчинската грижа за тази толкова пъстра група, която всъщност не съществува като едно цяло? И какво точно ще върши? Ще нахлупи калпака и ще тръгне да обикаля паството си – тук да тропне хорце, там да извади кръста от ледените води? Ще се грижи за патриотичното възпитание на заблудените овчици, ще им припомня за великите възрожденци и за освободителката Русия?
Thanks, but no thanks, както биха казали много от „българите в чужбина“. Тези хора – колкото и да е хетерогенна общността им – имат нужда от съвсем други грижи. Те искат да се улесни в максимална степен участието им в политическия живот в България – най-вече възможността да гласуват. (А „Възраждане“ невинаги са симпатизирали на това право.) Те искат достъпна и ефикасна консулска, юрдическа и административна помощ, когато в съответната чужда държава се натъкнат на проблеми от трудово-правен характер, когато взаимодействат с държавни органи, с наемодатели, със здравно-осигурителни каси, с пенсионни служби. Много от тези хора искат децата им да изучават български език организирано и с модерни учебници – а не с текстове за беневреци и чорбаджии, от които не разбират почти нищо. В крайна сметка същите тези хора искат и още нещо много важно: да не се срамуват от родината си, за която на Запад пишат, че е най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС и едва ли не подкрепя войната на Русия срещу Украйна…
И тогава българите в чужбина ще стават все по-малко българи
И нито един от българите в чужбина, които аз познавам, не припознава г-н Костадинов като свой автентичен представител и благонадежден защитник на изброените права и интереси.
Ако парламентарната комисия за българите в чужбина, начело с г-н Костадинов, успее да отговори адекватно на очакванията, за които стана дума, тя ще защити правото си на съществуване. Ако обаче не успее и се задоволи с обичайните красиви слова, с хората и ръчениците на площада в Брюксел, за всички ще стане ясно, че и Комисията, и председателят ѝ са просто плод на междупартийни договорки, на уреждане и нагласяване. А „българите в чужбина“ ще стават все по-малко „българи“ и все повече „в чужбина“…
Автор Александър Андреев