Милена ВЪРБАНОВА
Откакто тезата за тракийската идентичност на българите доби популярност, между изследователите на нашата история се води упорита битка. Тя вече не е в полето на все още официалната теория за тюркския произход на българите, бетонирана в образователната ни система, а между защитниците на тракийския корен на българите – от една страна – и на последователите на известния наш учен ст.н.с. Петър Добрев, който в своите съчинения издигна тезата за централноазиатската прародина на индоевропейския български народ – в подножията на Памир и Хиндукуш. В тази ожесточена битка прелитат напоени с отрова стрели и от двата лагера, които често си разменят кървави обиди и обвинения в предателство към българската кауза.
Да оставим настрана предателството – днешните ни „политици“ го практикуват в такива колосални размери, че за историците, дори и най-съглашателски настроените, почти не остана място на платената трапеза на националната измяна. Невежественият лумпенаж, от който се състои „политическият ни елит“, не се интересува от мнението на историците – сега вече става дума за тоталното заличаване на България, а не за деликатното поддържане на някаква историческа теория, която би могла да бъде изгодна на съответна конюнктура. Но и в най-мракобесната епоха учените са длъжни да събират пръснатите зърна на истината за произхода на нашия народ. Осъденият на смърт има право да осъзнае кой е всъщност. И в това осъзнаване е ключът към неговото спасение.
Недоразуменията между двете „школи“ не са в „предателството“, а в елементарното неразбиране на смисъла на древните топоними и в липсата не само на достатъчна лингвистична подготовка, но и на нюх към словото.
В хода на моите занимания, се убедих, че път към разкриването на етническата идентичност на българите може да даде внимателното изучаване на народите, обитавали в дълбока древност Мала Азия. Те не са по-различни по етнически състав от обитаващите Балканите и островните архипелази в Бяло море, но в изследването на историята на държави като Троя, Ликия, Кария, Фригия, Лидия – и на техния език – се съдържа по-ясен отговор на въпроса кои са българите.
Известно е, че Лидия приема това си название заради прозвището на цар Бротей – Лид, което ще рече „луд“ – трети и последен владетел от династията на Атиадите ( Танталиди ). Дали названието на държавата идва точно от прозвището на полуделия цар или от оргиастичните празници на Дионис, в момента не е от съществено значение – важното е, че това име може директно да се преведе чрез българския език. Атиатиди – названието на първата лидийска династия – произхожда от името Атис, баща на Лид и син на Манес, син на Зевс и Гея, първи владетел на Лидия. Атис ще рече „баща“ на арамейски език и името на цялата династия се превежда като „бащи“. Но Танталиди също означава „бащи“ – ако се абстрахираме от носовката в името Тантал, остава разбираемото за всеки българин „татал“ – „татко“.
Преди да смени названието си заради цар Луд, страната се е наричала Меония и тъкмо това име е отправна точка в настоящата статия. За меониец древните автори приемат самия Омир – „Омир Меонид“ – а в Песен XVIII на „Илиада“, поетът споменава „Меония свидна“. В Книга 12, Глава 3 на своя труд „География“, Страбон твърди, че “ … бригийци, бриги и фригийци — са една и съща народност; също както и мисийци, меони и мейони.“
На маздейски персийски името на Меония е било Спарда – изключително интересно название, разкриващо истинска съкровищница.
То веднага ни навежда на мисълта за Спарта в Лакония, още повече, че и двете Спарти са населени с месенци – мизи. Спарта означава „пръскам, засявам, разпространявам“. На италиански глаголът sparare значи „стрелям“, дума, която и в древността и в наше време е евфемизъм за „еякулирам“, „оплождам“. Италианският глагол partorire пък значи „раждам“ в смисъл на „отделям от себе си“. Името Спарда ( Спарта ) внушава и идеята за близост с великия народ парти ( партяни ), известни със своята „партска стрелба“. Партите са наричани и „парни“, което би могло да се преведе като „момци, момчета“. Думата е запазена в Русия, което не бива да ни учудва, тъй като партите ( парни ) са наричани и скити, както и саки. Но кои обикновено носят прозвището „момци, момчета“? Военните дружини.
Интересно е, че името Спарда е сходно по звучене с армейското слово prdys, с персийската дума pardis и с латинската paradus – „рай“, “ градина“. Тъкмо от рая човеците са се „пръснали“ по земята.
Възможно ли е Меония – Лидия – да е била „земният рай“, създаден от боговете в зората на времената? Такова предположение е логично, като се има предвид, че не толкова далеч от нея протича Ефрат, спомената в Библията като една от четирите реки, на които се разделя голямата река, напояваща райската градина. В подкрепа на идеята, че Меония е възможният „земен рай“, се явява името на нейния първи цар – Манес – „man“ ( първият човек ) – син на Зевс и Гея.
Какво тогава ще рече понятието „меония“? Основавайки се на думата „peos, peon“ ( гр. ) – „фалос“, смятам, че възможното значение на „meon, meonia“ е „утроба“. Разбира се, смисълът на понятието „меон“ във философията е доста различно, но „он“ – „всичко съществуващо“ – има своето отражение в езиците – например като особено местоимение във френския език и като диалектно в българския. Аргумент за приемането на „меония“ като „утроба“ е и общото правило, че с „п“ започват понятията, отнасящи се към „бащата“ – pater – а с „м“ – отнасящите се към майката – mater. За мнозина изследователи – между траките, наречени „пеони“ и „меони“, няма разлика. Като понятия обаче, те принадлежат на най-дълбоката, пеласгийска старина.
Както се разбира от цитираната фраза на Страбон, „меони“ са бригите, фригите и мизите. Доколкото троянците – тевкри – са отъждествявани от древните автори ( виж например Овидий ) с фригите, следователно и те са меони. Всички тези древни етноними ( без меоните ) са отъждествявани с българите и означават „вълци“. Впрочем Грузия, Хиркания ( Вркана ), Дакия, Фризия – също означават „страна на вълците“, както писах в статията си „Мисията на един народ е кодирана в неговия етноним“. Ликия също ще рече „страна на вълците“. Така нареченият „лувийски език“ и „лувийско писмо“ – терминология, измислена само, за да се избегне признанието, че този език и писменост са тракийски и български – също означават „вълчи“ – или по-точно „на вълчицата“ – louve. Името на лидийския цар Кандавъл, последният владетел от династията на Хераклидите, според мен, ще рече „цар ( кан ) вълк“. А какво означава Лакония? Също „страна на вълците“ – от „лика“ – вълк. Илотите – спартанските роби – са наречени така по името на Ил – троянския владетел. А троянците – месени, бриги, фриги са тевкри – „вълци“.
От бригите произхожда едно слово, постоянно употребявано в модерните европейски езици – „бригада“. Определението за „бригада“ е „дружина“, „военна част“, „военизиран отряд“. Да оставим настрана факта, че самата дума „война“ произлиза от „вой“ и „вълк“, но съществителното „brig“ – коренът на „бригада“ – означава ни повече, ни по-малко „вълк“, както и „висок“, „издигнат“ в келтския език. В древна Ирландия е била обожавана богинята Brigantia, чието название тълкувам като „вълчица“. Името Бригита, както и това на португалската владетелска фамилия Браганса също произлизат от „brig“. Народът „бриганти“ е обитавал областта с главен град Еборакум – Йорк, в Британия. Името Еборакум означава „борец“ – „борак“ – „воин“, а Йорк ( York ) директно ще рече „вълк“. Този британски народ се е прочул сред римляните със своя метежен, непокорен дух. На италиански briga ще рече „свада“, а briganti – „разбойници“.
Стигам до идеята, споделяна и в други мои текстове, че „вълците“, излезли „от рая“, всъщност са негови стражи, чиято мисия им налага непрекъснато движение.
Друго възможно тълкуване на названието на Меония във вариант Мейония, е свързано със значението на името Иония. Доколкото понятието Меония ( Мейония ) е дошло до нас чрез гръцкия език, а на гръцки „ме“ значи „не“, бихме могли да тълкуваме Мейония като НеИония, т.е. „не крайбрежната ивица“, а хинтерландът на полуостров Мала Азия – „средата“. Подобно тълкуване обаче противоречи на факта, че град Измир е сочен за възможно родно място на Омир, а поетът е „меониец“. И после, ако Мейония е НеИония, какво ще рече Иония? Според историка Йосиф Флавий, Иония е наречена с името на Иавана, син на Иафет. Иавана силно напомня името на Иовис – Зевс, Юпитер. В което има следа от възможност хипотезата за „земния рай“, ситуиран в Мала Азия да се окаже логична. В случая много интересно е името Измир, което е най-древното название на града – преди Смирна. То носи спомен за амазонската царица Мирина, но също и за море – “ из морето“, „от морето“.
Третият начин, по който тълкувам името Меония, произтича от латинския глагол meo – „движа се“, „ходя“, „пристигам“. Не бива да забравяме, че римляните са наследници на бежанци от Троя начело с Еней. Забележително е, че понятието meo е в синхрон с названието на планините Ида – в Троада и на остров Крит. Нека запомним този детайл, защото той е важен в тълкуването на „противниковата теория“.
Любопитно е, че река Меон съществува в Хемпшир, Англия.
А сега ще се върна на твърдението на уважавания от мен голям български учен Петър Добрев, че етногенезисът на българите се извършва в подножията на централноазиатската планинска система и по-специално на Памир и Хиндукуш. Според Петър Добрев, българската народност се е формирала в подножията на Имеон и е напълно различна от тракийските етноси. Но какво е Тракия? Нима тя се ограничава само с териториите на Мала Азия, Балканите и егейските архипелази? Според Аполодор, размерите на Тракия са безбрежни и тя се простира чак до Индия. Ето какво споменава древният писател в глава 3 от Книга 5 на своята „Митологическа Библиотека“ във връзка с похода на Дионис в Индия като културен герой:
„Там ( във Фригия, подир броденето му в Египет и Сирия, М.В.), изцелен от Рея, постигайки тайнствата и получавайки от Рея столата, той се отправил през Тракия в Индия“…
И малко по-нататък:
„Минавайки през Тракия и цялата Индийска земя…“
Следователно от свидетелството на хрониста, можем да заключим, че областите, населени с тракийски народи, се простират до самата Индия.
Петър Добрев изгражда теорията си върху твърденията на арменския географ Анания Ширакаци, живял през 7 в., в труда му „Ашхарашуйц“ и Хрониката на Михаил Сирийски (12 в.). Според него, в съгласие с източниците, които той приема за отправна точка, българската държава в древността се е формирала под Имеон, а през 6 в. част от българския народ поел трудното си пътуване към Прикаспието, Кавказ и Приазовието, където е създал Стара Велика България, за да се отправи – отново само една негова част – през втората половина на 7 в. към днешните си територии. Няма да говоря за мирния начин, по който „славяните“ приемат „пришълците- българи“, факт, който исторически напомня мирното приемане на волските в Етрурия и който опровергава теорията на Петър Добрев ( както и тюркската теория ). Ще съсредоточа вниманието си върху топонимите в „прародината на българите“, според Петър Добрев – Имеон.
Какво означава названието Имеон? Изненадващо, то съдържа същото понятие, за което става дума в по-горните редове – Меония – И-Меон. Аз съм писала за названието Имеон, тълкувах го чрез понятието „мене“ – „мое, владение, царство, държава, име, имам, притежавам“. И в това има явна логика. Но е абсолютно ясно, че името на планината Имеон е по-древно от всички тези основни понятия и всъщност е Меон, а началната „и“ е тази представка, която източните народи прикачват към множество думи – например И-Кония, вместо Коня, И-Лирия, вместо Лирия – Лурия – Луристан. Името на Илирия трябва да бъде Лирия, това е истинското название, идентично с Луристан ( Персия ). Само като вметване ще отбележа, че през село Булгарограсо в провинцията на град Комо, Ломбардия, създадено от българи през 7 в., протича рекичката Лура. А британският крал Лир, който е не само шекспиров герой, а и историческа личност, носи име, произлизащо от етнонима лури. По същата логика е формирано името на Истанбул – от Стамбул.
Какво означава името Хиндукуш? Чели сме какви ли не „обяснения“ на това име, но то, според мен, може да има само едно тълкуване, с което се обяснява както названието на река Инд, така и – разбира се – произлизащото от него име на великата страна. Хиндукуш съдържа две удивително интересни и прости съставки – „хинд – инд“ и „куш“. Смисълът на „инд“ може да бъде разбран веднага, ако премахнем носовката – остава „ид“ – „идвам, вървя, ходя, движа се“. Сравнете го с латинския глагол meo. Така че значението на името на река Инд е „движа се, тека“. А названието на планината отразява „движещото се, приходящо население“, което се заселва в нейното подножие. Втората съставка „куш“, която е предъвквана във всячески тълкувания, означава, според мен, „дом, къща, убежище, хранителка“. Защо? Защото коренът „куш“ съществува и сега в съвременните европейски езици и от него се формират думи като „coucher“ ( фр.) – лежа, спя, „кушать ( рус.) – храня се, „къща“( бълг.) и т.н. Преводи на Хиндукуш като „убий индиеца“, „индийски убиец“ или „индийска птица“ ( куш ) са малко вероятни. Впрочем названието „куш“ за птица, което българското ухо свързва със зова „къш“, също произлиза от „къща“.
Следователно логичният превод на името Хиндукуш е „убежище за идващите, пришълците“. Тези пришълци по моему могат да бъдат както древните атланти, създали великата култура на Ведическа Индия, така и техните потомци – пеласги, траки, българи. Такова тълкуване се потвърждава от името на областта Кашмир, което превеждам като „каш“ -„укритие, убежище“ за „мирите“ – „дошлите от морето“. „Каш“ съответства на френския глагол (se) cacher – „крия (се )“, но всъщност произлиза от древното понятие „къща“ – „каща“ – casa ( ит.) – cascina ( ит.) – кошара. А кошара ще рече буквално „укритие“. По този начин става ясен смисълът и на непрестанно дискутираното име на планината ( планините ) Кавказ. „Каз“ или „каш“ е „къща“, „укритие“, „убежище“, а „кав“ е „каверна“, “ пещера“. Кавказ ще рече „пещерно убежище“. Етнонимът „кавкони“ на потомците на Кавкон, един от петдесетте синове на Ликаон, тракийски народ, който Страбон обявява за изчезнал, означава „пещерни коне“ или още по-вероятно „змейове-коне“.
Но нека разгледаме и други забележителни паралели между названията от Имеонската планинска система и лоното на народите – Меония. „До 19 в. тя е възприемана като единна планина, наричана на местните езици Болор, Белур … В „Худуд ал Алам“ („Граници на света“) от неизвестен персийски автор и в съчиненията на Махмуд Кашгари, хребетът Болор се нарича още Мани, Манас „( samoistina.at.ua ). Авторът на статията, от която е този цитат, свързва името Манас с „камък“, което не противоречи на мита за създаването на първия човек „man“ – от камък, кал, пръст. Интересното е, че имена като И-Меон и Манес отново се пресичат. И сходствата не свършват дотук.
В Хиндукуш – най-западното разклонение на Имеонската планинска верига, живеят калашите и нуристанците, които говорят дардски езици. Самите дарди, които живеят в Кашмир, в части от Афганистан и Пакистан ( в Гилгит-Балтистан – още едно интересно име – и в Северозап.гранична област ), са смятани за потомци на създателите на Ригведа и етнонимът им е много сходен с този на дарданите, част от които са троянците.Идентификацията на дарди с дардани може да бъде достойна цел за бъдещи научни изследвания – известно е, че има повече имена на етноси в историческите извори, отколкото народи в действителност и всяка прилика в етнонимите може да не е случайна.
Огромен интерес предизвиква историко-географската област Белуджистан, която се простира върху територията на провинция Белуджистан в днешен Пакистан, провинция Систан и Белуджистан в Иран, както и Нимруз, Хелманд и Кандахар в днешен Афганистан. Това е земята на древните балохи, чието название толкова напомня имената на пеласги ( беласги ) и „българи“.
Балохите са двигателят на цивилизацията в тази част на света. Не е нужно да изброявам етапите в тяхната история, свързани с най-известните цивилизации.
Ще отбележа само, че „през периода 1- 3 в. балохите са част от Индо-скитското или Индо-партянското царство, управлявявано от династията Паратараджас, идентична с Парадас от Махабхарата, Пураните и други ведически и персийски източници. Ръкописът „Периплос на Еритрейското море“ ситуира страната Парадан на брега на съвременен Белуджистан, отвъд Оманския залив“( абзацът е по енциклопедичен текст за Белуджистан ).
И ето че в епоса Махабхарата откриваме името Бригу. Махабхарата е разказ, което предполага „разказвач“ и „слушател“. Този „слушател“, към когото се обръща „разказвачът“, е наречен в епоса „потомък на Бригу“. Кой тогава е Бригу – явно живял много поколения преди създаването на Махабхарата?
Ето какво ни съобщава руската енциклопедия по този въпрос:
„Бри́гу (санскр. भृगु,: bhṛgu от корена: bhrā, „блестя“, „сияя“) — във ведическата и индуистката митология е велик мъдрец — один от седемте велики риши. В Ригведа името Бригу се употребява и в множествено число и означава група божествени същества, предали небесния огън (Агни) на хората, бидейки негови пазители. Понякога с името Бригу в Ригведа е наричано едно от племената. В Ригведа и в по-късната литература Бригу се разглежда и като жречески род, установил жертвоприношения на огъня, а за основател на този род се счита мъдрецът Бригу. Втората мандала на Ригведа се смята за написана от Гритсамада от рода Бригу.
Според една от версиите, баща на Бригу е Ману, който предал на своя син космогоничното учение, а той, от своя страна, го съобщил на хората. (Мбх. XII 182—192). Обителта на Бригу, според преданието, се намира на планината Бхригутунга, в Непал, на източния бряг на река Гандак.
Името Бригу в индуистската митологическа традиция притежава непререкаем авторитет. В един от вариантите на мита за Нахуша, именно Бригу го превръща чрез своето проклятие, в змия и го събаря от небето (Мбх. XIII 100).
Потомци на Бригу:
Бхригу е основател на род, чийто членове се наричат Бхаргави (Бхригуиди). Много от тях стават известни воини или мъдреци. Именно Бхаргавите се явяват „редактори“ на Махабхарата в духа на брахманската традиция, придавйки ѝ нейния съвременен вид, с прибавянето на традиционни сюжети, в това число и множество легенди, прославящи самите Бхаргави.“
Съпруга на Бригу е една от дъщерите на мъдреца Кардама. Сред наследниците му са Шукра ( Ушанас ), повелител на асурите, царете Парашурама и Сагара ( изключително интересно име, което ни отвежда към сангария, свещената секира, към саките и сикулите, М.В. ), а също мъдрецът Аурва.“ ( със съкращения )
Под названието „бхаргави“ откривам българите, които произлизат от високо издигнат жречески род, свързан с вярата в огъня и обладаващ тайните на вселената. Този род произхожда от мъдреците Бригу и Кардама. Постепенно се е превърнал в цял народ – подобно бесите ( „духове“, жреци на одрисите ), галатите ( жреци на келтите ) и расените ( „бръснатите“, етруски ). Но и като народ продължава да пази свещените тайнства, поверени му в най-дълбока древност от неговите предци – продължава да бъде техен страж, „вълк“. Мисията му налага постоянно „движение“ – в безкрайните предели на Тракия – от Индия до Апенините – и в цяла Европа – до Британия. Не бива да разбираме движението на българите като бягство от опустошителни военни конфликти, природни катаклизми или търсене на земеделски земи, макар че и това, несъмнено, го е имало. Основната цел на това движение е изпълнението на тяхната мисия. Две са основните опорни точки на тяхното осезаемо присъствие – източна, в подножията на Памир и Хиндукуш ( с лъчи към Северна Индия и Хималаите ) – и западна – Мала Азия ( с лъчи към Балканите, Черноморието, Кавказ и Прикаспието ). Ето защо в тези области са концентрирани толкова сходни названия – И-меон, Меония, бриги, балхи, балохи, Манес, Манас, Ману. Тези точки бележат пунктове, избрани от прадревна цивилизация, от които тя е „пръскала“ по света своите знания и своите жреци-воини. Между българите в Меония и тези в Имеон, всъщност няма никаква разлика. Това тепърва ще се доказва чрез езика, който са говорили.
Двете исторически „школи“ – тракийската и памирската – не би трябвало да враждуват нито миг повече, а веднага да се обединят. Предстои им съвместно откриване на величието на една цивилизация, пред която бледнее всяко въображение и угасва всяко съперничество.