Често повтарям, че имената разкриват истината за това, което е фалшифицирано в историческата книжнина. Подир величествената пеласгийска и Омирова епоха, в Егейския басейн, в Мала Азия и на Балканите следват мрачни времена, които могат да се обяснят само с нашествието на нискокултурен завоевател – гърците. Архаичната епоха се характеризира не с една, а с десет крачки назад в развитието на народите, населяващи този ареал.
Сетне настъпва пробуждане – стопанският и културен живот се възражда и кипи – само че под друго име – на гръцкия победител, определил себе си като аристократична и олигархична каста, а победените траки – като метеки, периеки, илоти – безправни роби и пр. Но в полисната аристокрация и олигархия тракийският елемент пак играе доминираща роля, макар и с прикрит, неафиширан произход и с променено етническо самосъзнание. Завоевателят е твърде малоброен, той няма числено превъзходство, за да попълни със свои чисти представители доминиращите класови структури в гръцките градове държави. Тракийските родове участват в управлението на полисите и са главен етнически източник на творческата интелигенция. Разцветът на Елада – нейният „класически период“ , се дължи на тракийския интелект и творчески заряд – историческата наука го отрича, но го доказват имената.
Какво ще рече името на Перикъл – великият атински политик, идеолог и създател на „Златния век“ на Атина, емблемата на класическа Елада?
Както е известно, Перикъл е от виден род, принадлежащ към висшата атинска аристокрация. Родоначалник на фамилията е цар Кодр, чието име било „варварско“. Щом името и езикът, от който то произлиза, са „варварски“, следователно и самият Кодр е „варварин“, т.е.тракиец. Името Кодр силно напомня Котраг. Всъщност Атина е основана от пеласги и самото название на града, както и името на богинята, са пеласгийски и могат да бъдат преведени чрез българския език – А- тина – „некърмена“ ( според мен ) или “ татова“ ( според сполучливия превод на друг изследовател на тракийската древност ). Двата превода са равнозначни, защото „ата“( баща ) е родителят, „който не кърми“.
На Италийския полуостров, в Лациум, има два града с името Атина, построени в Сатурновата епоха, които по-късно – забележете – се оказват подвластни на волските.
Бащата на Перикъл, Ксантип, също носи име, отнасящо се до дълбоката пеласгийска древност – „яздещ кон ксант „.
Перикъл – Периклес на гръцки – е от тези имена, които, според тълковните речници, носят в себе си наставката „kleos“ – слава. Такива имена са ХераКЛЕС ( Зевсовият син ), СофоКЛЕС ( великият драматург ), СоКЛЕС ( известен атински художник ), ПроКЛЕС ( философът неоплатоник ) и множество други.
„Слава, вечна слава, гръмка слава“ и прочие – но дали това е така или иде реч за поредната заблуда на потомците?!
В понятието „слава“ – „kleos“, възприето като суфикс на тези имена, ме накараха да се усъмня два факта:
Първият – в никое от тях „kleos“ не присъства в своята пълнота, наставката е „клес“ ( после ще видим, че не е дори „клес“, а „ле“).
Вторият – името Хераклес навсякъде се превежда като „Слава на Хера!“, а това е нелепо. Ами че тъкмо ревнивата Хера, бясна заради изневярата на Зевс ( той никога не е бил примерен съпруг ), стоварва толкова беди върху героя, син на прекрасната Алкмена и го прави подвластен на жалкия Евристей. Нима Херакъл е назован така, с цел да умилостиви гневната богиня? Едва ли. Името му несъмнено има друго значение.
Латинското произношение на Херакъл е Херкулес. Наставката „ул“ в латинския език е умалителен суфикс – Херк-ул, Херк-чо – малък Херк. Всъщност името на героя, без значение дали е произнесено на латински или гръцки, е Херк или Херак. Напомня „герак“, но сега няма да се занимаваме с това. Важното е, че няма нищо общо нито с Хера, нито със „слава“ – kleos. Ако от Хераклес, премахнем весдесъщото гръцко „с“, ще получим Херак-ле – истинското име на героя – Херак – и умалителната частица „ле“, която ни води право в старинния български език. Тази умалителна частица, днес забравена или използвана само в загиващите български диалекти, във времената на моето детство все още можеше често да се чуе в българските села – човечле ( човече, малък човек ), дрешле ( дрешка ), рокле ( рокличка ), козле, орле и пр.
Същата умалителна форма наблюдаваме в името на драматурга Софокъл. Името на баща му е Софил. Според мен, двете имена са тясно свързани и дори името на сина директно произлиза от бащиното – но като умалено, галено – „Софик-ле“, а не като „Слава на Софил!“ или „Слава на мъдростта!“. Имената на древните са били скромни и приземени, никой не е покривал с лаври отрочето си още с раждането му, помпозните имена са били смятани за лош билет в живота.
Нека разгледаме името на художника Соклес, живял в Атина през 6 в. пр. Христа. Елементарната логика сочи, че то е идентично с това на Соклей, един от синовете на Ликаон, син на Пеласг. Никакви „слави“ и „лаври“, а само красивото име Сокол – но в галена форма – „сокле“. Същото наблюдаваме и в името Проклес – уж “ прославен“. На латински името Проклес е Прокул ( Proculus ) – Прок-ул – т.е. малък Прок. Указание, че оригиналното име е тъкмо Прок, а не някаква си фантастична „слава“, ни дава името на Прокна от мита за Прокна и Филомена.
Най-старото име на град Месина в Сицилия, е Занкле – Zankle. Няма как да обявим това име за гръцко и да му залепим някаква съмнителна „слава“. Островът в най-древни времена е заселен от сикулите, а по-късното име Месина ясно показва етноса на жителите му – месени, мизи. Занкле означава „малък Цанк“ ( или Цан ) и това е е нищо друго, освен българското име Цано, Цанко, запазено и днес в Италия. В швейцарския кантон Тичино, населен в древността с лигури, фамилни имена като Zan, Zanoni, Zanini и Zanetti – са често срещани и днешно време.
А сега да се върнем към Перикъл. Според мен, това емблематично име, макар че е явно двусъставно – Перик – ле, не означава „Обграден от слава!“, а нещо далеч по-простичко. В наставката „ле“ е очевиден българският умалителен суфикс. Но какво ще рече първата му част, Перик?
Ако свържем „Перик“ с омонимни слова като „пер“, „пера“ – „удрям“, ще получим безсмислица, която няма да се различава много от въображаемата „слава“. Ето защо моята отправна точка е името на одриския владетел Берисад. Думата „бери“ съществува в euscara – баския език – и означава „нов“. „Нов град“ – така се превежда баското име Erri Berri на град Олите в Навара. Британското слово berry ( плод ) има същия произход – плодът е новата форма ( рожбата ) на растението. Оттам и идва и българският глагол „бера“ и съществителното „берач“.
Беро, Беров са имена, актуални и днес в България. Дали можем да приобщим и прадревното име Берое към същото смислово гнездо? Във всички случаи „новичък“, „новороден потомък“, “ ново малко синче“ са изрази, с които родителите посрещат на белия свят своята очаквана рожба и често тези изрази се превръщат в название, което съпровожда човека чрез целия му живот.
„Новичък“, „ново синче“ е моят превод на името ПЕРИКЛЕ и в правотата на това тълкуване ме убеждава одриското име БЕРИСАД – БЕРИ-ЧАД – „ново чедо“. Двете имена са еднозначни.
Всъщност откъде мислите, че произхожда и „гръцката“ дума kleos – „слава“? Тя също има тракийски и български корени – „блео“, „блев“, “ хлево – уст“ – от бръщолевя, мълвя и дори кълна – но в българския език тези слова са придобили негативен смисъл.
Как тогава да тълкуваме името на Аспазия, образованата интелектуалка, съветничката на Перикъл, жената, с която той споделя житейския си път и на която дължи част от славата си? Да, тази изключителна жена се е казвала Спасия – българско име, доскоро живо и популярно в България.
На тези, които смятат, че имена като Спас и Спасия, се явяват само след приемането на християнството, ще посоча името Сотер – Спасител. Но името Спасия – Аспазия – е чисто българско.
Автор: Милена ВЪРБАНОВА
––
* По този въпрос по-подробно – в книгата „Връх България“ ( 2016 г.)