Старицата седи на дивана в къщата си и подготвя конците. Недовижда и недочува вече, но продължава да работи – плете камуфлажни мрежи за украинските войници. 102-годишната Любов Ярош е родена през 1920 година в Пустелники, Житомирска област, а сега живее в съседното село Ходорков.
Семейството ѝ не било бедно. Отглеждали животни – кокошки, прасета, крави, коне. Но всичко им било отнето и прехвърлено към колхоза. Когато започва Гладоморът, Любов е само на 13 години.
„Най-лошата война“
„Нямаше какво да ядем“, спомня си жената. „Някои хора имаха картофи и събираха обелките с кълнове, които отново „засаждаха“ върху картофи, за да се родят други. Така отглеждахме картофи.“
Хората оцелявали с коприва и липа, от които пекли нещо като хляб. А чай си правели от цвекло. „Варяхме супа от жито – ставаше рядка, но все пак беше нещо. Хапваш малко и лягаш“, спомня си възрастната жена.
От недохранване ръцете и краката на Люба се подували. „Не можех да ходя, баща ми ме носеше на ръце навън“, разказва жената. През нощта я измъчвали кошмари, а родителите ѝ се опасявали, че момичето няма да оцелее. По онова време много деца умирали от глад. „Умираха в домовете си, а после мъже идваха да ги изнесат. Натоварваха ги на камиони, после изкопаваха голяма дупка в земята и ги хвърляха в ямата – по десетина тела погребваха така.“
Любов Ярош имала пет братя и сестри. Най-големият от тях – Михаил – починал след побой. В едно съседно село пазач го хванал, докато момчето търсело цвекло, което да занесе на семейството си. А 4-годишната Оля, по-малката сестричка на Люба, умряла от глад.
От глад умирали и кравите в колхозите, защото никой не ги хранел. Но хората не можели да ядат месото, защото то било нарочно натравяно – заливали го с някаква течност в бутилки с надпис креолин. „Разрязваха кравата през средата и я заливаха с креолин“, спомня си Любов.
„За всичките тези ужаси никой никога не говореше“, продължава жената. Хората се страхували, че ще ги хвърлят зад решетките. Умишлено наложеният масов глад в Украйна през 1932-1933 е дело на съветското ръководство с цел да бъдат накарани украинските селяни да влязат в колхозите и едновременно с това да бъде сломена народната съпротива. За Гладомора в Украйна се заговори открито чак след краха на Съветския съюз, а през 2006 година Върховната рада (украинският парламент) призна Гладомора за геноцид над украинския народ. Според преценките на историци в онези години в Украйна са умрели около 4 милиона души.
След Гладомора Любов Ярош преживява и Втората световна война. На два пъти се опитвали да я отведат на работа в Германия. Но момичето все успявало да избяга. „Взеха ме там, в Германия, но аз избягах. После дойдоха вкъщи пак да ме вземат. Само че аз взех нож и се самонараних – порязах си ръцете, гърдите, а раните посипах със сол. Страшни наранявания си причиних“, разказва жената.
Когато започнала Втората световна война, Любов била млада жена. Работила в колхоз, в дъскорезница, научила се дори да обработва нивите с трактор, защото мъжете били на фронта. Сега, на 102-годишна възраст, Любов отново преживява война – агресията на Русия срещу Украйна. „Това е най-лошата война, на никого не пожелавам да му се случва“, казва Любов.
„Искам да я дочакам тази победа“
Трима нейни внуци се сражават на фронта. Записали са се доброволци. А тя плете маскировъчни мрежи за войниците. Заедно с дъщеря си вече е ушила девет броя. „Така ще се скриете от врага, момчета. За да не ви победи“, казва възрастната жена.
Всеки ден 102-годишната Любов слуша новините и си мечтае всички украински войници да се върнат живи у дома. Но най-много иска да доживее победата на Украйна. „Какво ли не преживяхме – и глад, и студ. Но още страдаме. Още чакаме победата. Искам да я дочакам тази победа.“
Автор: Ирина Укина