По инициатива на Националния филмов център честваме януари като месец на българското кино. Тази година, освен добрата инициатива, отбелязваме и 100 години от рождението на един от знаковите български кинорежисьори – Въло Радев.
В предаването „Радиокафе“ на БНР гостува доц. д-р Александър Донев – преподавател по кинознание и кинодраматургия в НАТФИЗ и експерт в Института по изследване на изкуствата при БАН.
Интересен факт от професионалната биография на режисьора е, че дебютът му е в документалното кино, после е зад камерата като оператор на филма „Тютюн“, след което идва и дебютът му като режисьор на „Крадецът на праскови“, съхраняван днес и в Златния каталог на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк.
Повечето от неговите филми са основани на творби от българската литературна класика, дали това е предпоставка за доброто българско кино?
Важно е какъв е първоначалният материал и темата, потвърди Донев, позовавайки се и на филми като „Цар и генерал“ и „Адаптация“, които не са създадени от литературни произведения, но другите му филми са по значими творби на български автори, отбеляза той.
„Става въпрос за големи автори, големи писатели, в чиито произведения се концентрират най-важните проблеми на времето“, посочи той.
„Въло Радев се занимаваше с важни теми, а това е нещо което в последните 20-30 години в киното се подценява, уточни още Донев. По думите му, киното на този режисьор е белязано от големите чувства на неговите герои.
„Той умееше да превърне всеки жанр, всяко произведение в една величествена мелодрама от герои с големи страсти, нещо, което ми се струва, че съвременното кино напълно е пренебрегнало – изтъкна още експертът. – Умееше да сблъсква силни характери, отлично знаеше, че голямото кино се прави с големи личности, каза още Донев.
Киноекспертът подчерта и обстоятелството, че големият режисьор е работил с изключително висока категория артисти.
„А ако те не са били при първата среща с него такива, впоследствие всички се превръщат в големи звезди на българското кино“, допълни той.
Друга уникална способност на Въло Радев е неговата умела преценка, усет и тренинг по отношение на актьорите, подкрепяйки ги, изваждайки от тях най-доброто, до края на актьорската игра.
„Това е особена съпричастност, тъй като актьорите са чувствителни, раними и именно затова е важно да получат комфорта на снимачната площадка, а той умееше чисто човешки, като режисьор, а и до голяма степен като продуцент, защото когато правеше своите филми, той вземаше всички решения на терена“, допълни доц. Донев.
Във филми като „Черните ангели“, „Цар и генерал“ и „Адаптация“, режисьорът смело изразява своите възгледи по критични теми, важни за епохата и за онова време.
„При това големият му талант беше в това, че той някак си успяваше да удовлетвори и властта, и зрителите, и партийната система“, отбеляза доцентът.
Ако се вгледаме в статистиката, филми като „Крадецът на праскови“, „Черните ангели“, „Осъдени души“ са гледани от няколко милиона зрители. Известен факт е, че в онези времена държавата се е грижела за своите кинотворци и за кино са отпускани доста средства, но дали само парите са били достатъчни за да направят много харесвани и творчески дълголетни тези филми?
„Не, разбира се, основното отново е отношението на автора, на режисьора, на човека, който е вътре в проекта и изгубената способност в съвременното българско кино – да съчетаеш голямата тема, важният проблем, с духовното извисяване на своята публика и желание да стигнеш до максимално широка аудитория, чрез широко разработване на емоционалната страна на филмите.
Той знаеше, че филмите трябва да вълнуват, че те са средства за възбуждане на въображението на публиката“, изтъкна кино експертът, отбелязвайки и музиката като важен компонент във филмите на големия режисьор:
„Музика, която подсилва, подчертава драматичното начало във филмите, тя излиза от филмите и се превръща в музикални хитове, чрез които зрителите продължават да живеят със историите и преживяванията на героите“.
Забележителна е и комуникацията само с очи. Очите на актьорите говорят повече от диалога, факт, който според Донев се дължи на една изгубена епоха – наследство от нямото кино, в същото време и на примитивната технология, с която са правени по онова време – най-напред актьорите изиграват сцените за камерата и след това още веднъж за микрофона. Този метод е изцяло отхвърлен от съвременното кино, но именно чрез него се постига тази магнетична привлекателност на лицата на актьорите, посочи още той.
Днес възприемаме тези филми като класика и тяхната епоха се счита за отминала, защото съвременното кино е друго и публиката го гледа по друг начин, подчерта Донев.
„Те са придобили класически статут и ние ги разглеждаме в епохата, в която са се появявали, в която те наистина са най-значимите произведения.
Въло Радев остава ненадминат в българското кино, с отдадеността на това, което е правил, макар да има само 6 игрални филма.